While in… Хо Ши Мин

Първите шест дни, или една тридесета от нашето азиатско приключение, преминаха. Най-важното – здрави сме. Вече ядем местна храна, макар че все още подбираме менюто си, но като цяло не сме имали неразбирателства със стомасите си. За това може би дължим много и на родната ни мастика, от която си смукваме всяка вечер за дезинфекция. Лошото е, че първата бутилка е до половина вече, а имаме още само едно шише и оставащите 29/30-ти до края.

Чудя се от къде да започна въведението – в колко си лягаме, или в колко ставаме. Ставаме в 11.30 ч., защото си лягаме в 2.30 ч. Тоест биологичните ни часовници още са си в България (часовата разлика тук е +4). Но вече втора сутрин навиваме алармата за 9.00 ч., за да влезем в азиатски ритъм. И вече втора сутрин съм убедена, че и предходните не съм сънувала, а наистина съм чувала някакъв мъж да пее откъм улицата навън. Ив също е смятал, че сънува… За утре съм се наканила да съм по-адекватна и да разбера кой е този ранобуден хошимински славей.

Отделно от това, някъде призори, минават и тукашните продавачи на “кошове за бельо” (ако не се сещате, нещо като продавачите на царевица на плажа, само че между блоковете). А пък камериерката, която също рано сутрин почиства стаите, си комуникира с рецепцията чрез уоки-токи и целият етаж дружно научаваме дали някой е консумирал нещо от мини бара. А нали помните и влака, за който още първия ден ви разказах, че минава измежду сградите и насред улицата… Какъв колорит от звуци!

Миенето на лицето и зъбите продължаваме да правим с минерална, бутилирана вода. Още две-три седмици и ще пъхнем четките под струята, но сега не сме готови.

Следва работния процес – всъщност, само Ив работи, а аз се занимавам с организационните дейности – къде да се разходим, какво да видим, кой автобус да хванем, откъде да си купим билети за следващите дестинации, резервации на хотели и т.н. Вчера изпрах малко дрехи на ръка, но при влажност на въздуха 89 %, е ясно колко са сухи. Ще търсим обществени перални и сушилни вече.

Чета и за всичко, което се случва в България (репортерският дух не ме е напуснал още и някак не мога да не знам какво става) – Фики Стораро се оженил, Тех парка е смаял всички с иновативния си чадър-хладилник, имало е стрелба докато пеел Радо Шишарката (новина като от 90-те).

За съжаление хотелът ни, който някой беше определил, че прилича на вафла, няма градина или по-просторно фоайе и повечето време прекарваме в стаята. В ранния следобед започва да става съвсем клаустрофобично и около 17.00 ч. най-накрая излизаме навън. В момента, който измина три метра, ми се иска пак да се върна в стаята. Кошерът от мотори започва да жужи със същия си непрестанен темп, а през погледите ни преминават все същите неспирни потоци както отпреди шест дни. И така е било през цялото време, през всичките часове, в които съм била в стаята, всеки ден, всяка минута. Шумът е толкова всеобхващащ, че се уловихме как докато сме навън не си говорим – просто и двамата нямаме сили нито да се надвикваме с двигателите, нито да чуваме през тях.

До центъра стигаме с тукашния градски транспорт, който отвън изглежда окайващо, но вътре има климатик, обявява се всяка спирка, чисто е и минава през 4 минути, а цената му е 37 стотинки. В нито един досега не бяхме чували музика, но вчерашният шофьор ни понесе на романтичен драйв с една сърцераздирателна песен, която усили на макс и пусна два пъти едно след друго.

Тук пазарите са нещо често срещано. Спреш ли се за секунда да разгледаш, веднага те обграждат като маймунки поне двама продавачи, които те убеждават, че имат различни размери, модели, цветове – всичко имат, само кажи какво търсиш. После пък започва едно преследване и пазарене. Изумително е колко много неща на  “The North Face” продават по сергиите и предвид, че всичко по принцип си е “Made in Vietnam”, а и гледайки високото им качество, съм убедена, че са оригинални. Ние също се разписахме с два-три парцала, но не беше лесна борба. Поисках номер S от един клин, след няколкоминутно ровене из купищата дрехи, продавачката се завърна победоносно, подавайки ми опакован клин моя размер. Но нали и ние сме израснали в балканска действителност, бързо хванах измамата – бяха залепили фалшив етикет S, върху реалния размер L на клина.

На няколко пъти направихме опит да намерим място в Хо Ши Мин, което ще ни хареса, дори следвахме препоръките в гидовете, но такова, в което да не се роят моторите от всички страни, няма. И след повече от три-четири часа престой навън, започваш да усещаш нещо като звуко-фото шок, леко главозамайване и главоболие. Така пътят ни отвежда отново в хотела. От утре се отправяме в посока океана, където се надяваме на повече простор!

Трябва обаче да отбележа, че хората тук са ми много симпатични. Мънички, дребни човечета, ненатрапчиви (извън продавачите), услужливи – винаги ни правят място в автобуса. Ние също сме им интересни. На червен светофар на едно кръстовище, се загледах в лицата на изчакващите с мотопеди – всички до един гледаха с любопитство към нас. И когато погледите ни се засякоха, се смутиха, сведоха глави надолу и после продължиха по пътя си. А едно дете в асансьора в мола на два пъти пипаше и разглеждаше косата ми – сигурно за първи път виждаше руси къдрици.

За финал, ще ви разкажа за малката уличка, по която минаваме, прибирайки се към хотела всяка вечер. Дали е широка повече от 1,5 м се съмнявам, а дължината й е най-много 150 м, но побира в себе си всичко от градския живот и култура на Хо Ши Мин. По принцип е пешеходна, но по нея, освен пешеходци, разбира се, минават и мотори (и в двете посоки). От едната й страна е ж.п. линията, от другата – къщи. В тях на няколко пъти видяхме семейства да вечерят на открехната врата, седейки на земята и загребвайки с клечки храна от малки купички. На малката уличка всяка вечер пред една от къщите се пали барбекю, пред друга ухае на запалени ароматни клечки, а вторият етаж на трета – свети в червено от поставения на специално място иконостас. На малката уличка има още бръснарница, гараж за мотопеди, луксозен ресторант, леген с накиснати съдове.

Такъв беше нашият почти едноседмичен живот в Хо Ши Мин. Спокоен отвътре, напрегнат отвън. Така, май, го живеят и хората тук.

Коментари