Фу Куок – weekend stories

За изминалия уикенд нямахме предвидено пътуване по програма, затова решихме да опознаем повече острова, на който се намираме във Виетнам – Фу Куок (този с розовите залези:) ).

Идеята ни беше петък и събота да нощуваме в бамбукова къщичка на дърво в един комплекс, а от неделя нататък да се преместим в бунгала. Бамбуковите къщички, както видяхте във Фейсбук, обаче вече са някъде в небитието, защото са разрушени от буря, затова ни настаниха в бунгало в същия комплекс. Пак сме съгласни. То беше голямо и просторно, почти ново, защото контактите все още бяха облепени с безцветно фолио, но пък явно никога неизползвано, беше потънало в прах. За първи път откакто сме тук, използвахме нашите чаршафи, които си носим за ситуации именно като тази.

Иначе комплексът е приятно, зелено и спокойно местенце. Намира се сред гъста растителност, пеят птички нон стоп, също и петел, има си дори басейн, а собственици са един англичанин и виетнамската му жена, разбира се и тригодишният им син Томи. Близо 70-годишният Винс ни разказа, че преди четири години е дошъл в азиатската страна за първи път, покрай сина си от първия му брак, който също е женен за виетнамка. Толкова се влюбил в мястото, че решил да остане завинаги тук. Нататък е ясно как са се стекли събитията. Сега при него бяха още приятелят му Майк и двойка момиче и момче французи, които помагат с поддръжката на комплекса. Малкият Томи, събрал на лицето си черти и от Азия, и от Европа, скача и дивее по цял ден из двора, напомня ми на моите лета на село, а Туи – майката, прави стъклени къщички на едни палми на плажа.

А тук Томи спи 🙂

Събота е! Най-накрая ден, в който няма да пътуваме, няма да работим и ще можем цял ден да стоим на плажа. Първо обаче малко картографско описание на мястото, където се намираме. Дуонг Донг е градчето на острова, около което е съсредоточена туристическата част. През средата на града минава река и съответно кей разделя плажа на 10 километра ивица от южната и 10 километра от северната му част. През първата седмица бяхме в южната половина, където се любувахме на залезите, пихме кокос под палмите на бар SunSet beach и се радвахме на чистите вода и плаж. Затова втората половина от престоя ни решихме да проверим останалия от северната част 10-километров плаж. Там се намира и английско-виетнамското “имение” на Винс и Туи.

След събуждане, се отправихме директно към плажа, където още с първите крачки усетихме оцетна миризма на вкиснато. “Е не, как е възможно!” Възможно е! Правим се, че не забелязваме, подминаваме насядалите там предимно местни плажуващи и се насочваме посока кея, който все още е много далече, но се надяваме по пътя да имаме подобно попадение като “барчето на залезите”. След известно вървене по ивицата ни става ясно, че нищо подобно няма да се появи, дори напротив – очакват ни поредните най-ужасни гледки на боклуци, които някога сме виждали. Тъжна история!

През цялото време докато вървяхме, си мислех за нашите жълти, сини и зелени контейнери съответно за отпадъци от пластмаса, хартия и стъкло. И как си играя да сортирам всичко прилежно, а тук се рее свободно с вълните. Някъде в Европа дори се налагат глоби. А тук? Кога? Как? Едва ли… Положението отдавна е изтървано, а според едни прогнози до 2050 г. в моретата ще има повече пластмаса, отколкото риба. Мисля, че видях протичането на този процес с  очите си. А още по-тъжното е, че това положение изобщо не е болка за хората тук, които са построили своите къщички върху целия този отпадък и дори са се опънали в хамаците си отпред. Съжалявам, че пак повдигам темата, едва ли искате да четете само за боклуци, но това е действителността.

Оказахме се в положение ни напред, ни назад. След кратко колебание, решихме, че ще продължим напред, дори чак до нашето барче от другия край на града, но при оцета и боклуците няма да се върнем. За още по-голямо нещастие, за целта трябваше да се мушнем по уличките на самия град и отново да се чудя да дишам ли тази миризма, или да предпочета да се задуша. Забравих да спомена, че по плажа видяхме вълните да плискат на брега трупа на един умрял плъх, около две педи дълъг! И деца около него, които си играят с пясъка…

Измъкването от града не беше лесно, по тесни лабиринтообразни улички, включително и пазар, който по принцип би ми се сторил екзотичен с килограмите различна риба, зеленчуци и плодове по сергиите, но сега исках просто да се махна от там. Още само един мост да преминем и сме отново в т.нар. тук цивилизация.

Макар да беше вече 14 ч., не бях гладна, всъщност бях, но ми се отяде! Но решихме, че заслужаваме награда и седнахме да хапнем бургери на едно заведение във вече познатата ни зона, което от няколко дни заглеждаме и подминаваме, защото беше по-скъпо от останалите, но всеки отличен със Certificate of excellence от TripAdvisor заслужава своята цена. Два мазни, сочни и калорични бургера с още по-калорични пържени картофки и кола веднага бяха поръчани. На вид изглеждат добре – може би пък си заслужават цената… На второто отхапване от моя, обаче, започнах да вадя нещо дълго и жилаво от кюфтето… Приличаше на черво. Показах го на персонала, дори те се погнусиха. “Change?” – ме попитаха, “No, thanks!”. Нищо, казах си, и без това не съм гладна, а и нали след малко отиваме на нашето си барче, от там ще се наслаждавам на живота.

След малко така и стана – настанихме се на шезлонги на първа линия до водата, времето не беше горещо, с леки облачета, колкото да разхлажда и тъкмо да си поръчаме по един кокос, сервитьорчето дойде и извинявайки се, ни помоли да се преместим малко по-назад, защото след около час точно тук щяло да има някакво състезание. Състезание, шум, викове? – ужасих се ум. Егати късмета, но поне ще гледаме нещо интересно. Изсипаха се около 200 виетнамски тинейджъра, скачаха, дърпаха се, гониха се, правиха се на стоножки, разораха целия плаж, единият от отборите спечели не ясно какво и си заминаха. Последва залеза, който никога не изневерява, по една порция калмари и риба тон за вечеря и такси към уикенд убежището ни.

Този ден не беше такъв, какъвто си го представяхме, но и предварително си знаехме, че ще има такива моменти. Един хубав прохладен душ и всички гледки от деня щяха да са отмити. Банята в чисто новото ни бунгало има прозорец към гората, но няма стъкло, а само дъртвена решетка с едри процепи. През него се чуват птички, щурчета и влиза свеж полъх докато си под душа. Създава усещане за къпане на открито – изключителна екзотика! През него, също така обаче, ми мина през ум, че може да влезнат всякакви обитатели. Не след дълго, Ив забеляза в другия край на банята да го гледат две жабешки очи – също толкова изплашени, колкото и нашите. Жабата изкара една нощувка и две къпания с нас и после си тръгна (нагледа се достатъчно явно:) ).

След това сякаш малко нащрек да не би още някой/нещо да се е промъкнало в стаята през отворените пространства, все пак заспахме. Пльос! – събуждам се от звук до главата ми и от скока на Ив. “Край! Гущерът падна от тавана!” – е първото нещо, което си мисля, защото заспах именно с поглед към едно гущерче в ъгъла на тавана и мисли как така стои закрепено и не пада. Не, не беше то. Едра, мастита капка вода се беше стоварила до главите ни, точно между двамата. Като се заслушахме – навън валеше. Ох, сега пък теч! Учудващо, с усилване на валежите навън, водата над нас намаляваше. Сложихме една кърпа между двамата, разпределихме се в двата края на спалнята и се опитахме да заспим отново, макар сетивата ми вече съвсем да бяха изострени. Не след дълго от тавана започнах да чувам стъпките и звуците на един съсел, който също явно се криеше от дъжда. Някак, все пак заспах.

Неделя е! Вторият ден, в който няма да пътуваме, няма да работим и ще можем цял ден да стоим на плажа. Не смея вече да се настройвам за нищо. Винс и Туи ни бяха направили закуска и кафе, поговорихме си малко и тръгнахме към другите бунгала, които бяхме резервирали в тази част на града. Тук ни посрещнаха с уелкам дринк сок от манго, нечуван досега перфектен английски, ухаеща на свежи лимони стая и уверение, че ще ни съдействат, ако имаме нужда от нещо. Да, имаме – от хубав плаж.

Поискахме да ни наемат мотопед за деня, за да разгледаме по-малките плажчета и след малко вече закопчавахме каските и настройвахме координатите на Maps-а. На моторчето е много фън, почти няма трафик и карането си е направо удоволствие. Още първият от четирите плажа, които бяхме набелязали, ни спечели, но решихме първо да разгледаме всички и тогава да изберем на кой да останем. Вторият беше окупиран от местните и дори не слезнахме от мотора, третият беше сред необитаема пустош, а четвъртият – според мен се намираше в Рая. Тук вече дишах дълбоко. Палми, фин пясък, чистота, спокойствие, нирвана. Магични люлка и хамаци във водата. Ресторантче, градина и почти никакви туристи.

Върнахме се все пак на първия плаж, защото имаше повече живот и колорит на него. Около нас се чуваше френска, испанска и италианска реч. Европа! 🙂 Привечер, за залеза, се присъедини и тийн група корейчета. Всички се наснимахме на фона на залязващото слънце – едни седнали, други прави, трети скачащи, четвърти целуващи се, пети пиещи бира – който както тълкуваше красотата.

Да, за дни и моменти като този, дойдохме в Азия. Да, ще има и своите контрасти както между тази събота и тази неделя. Но и за това дойдохме в Азия.
А в момента стоя в зоната около басейна на комплекса, в който сме отседнали. Ту пече, ту подухва вятър. Преди малко станах да вдигна падналите от простора дрехи, които сутринта изпрах на ръка. До мен мина гущер, но този път не подскочих, защото вече разбрах – те обичат хората и ни помагат в борбата с комари, мухи, паяци и прочие гадни насекоми. В някои хотели има във всяка стая и дори от рецепцията специално инструктират да не се закачат. Ако трябва да обобщя – обогатяваме се, и културно, и нравствено.

Коментари