Сайгон, ти имаш сериозен проблем

Бях те чувал в толкова много филми, че просто исках да те видя. Максимата “Внимавай какво си пожелаваш” обаче тук важеше с пълна сила.

Не съм сигурен с кое да започна – с миризмата ти (или по-точно смрадта), от която ни се повдигаше, с броя на мотопедите, граничещ към полубезкрайност, с невероятната и безспирна какафония от звуци или със семейството плъхове в парка, които беше приютил и дори им беше изградил път в тревата, за лесно преминаване между дърветата.

Шокът първата седмица беше прекалено голям. Може би защото вече се бях настроил за така прехвалените плажове, това, което ми сервира ти, Хо Ши Мин, ми дойде в повече.

Вероятно е нормално – град с 8 млн. жители трудно може да е подреден, но не съм сигурен, че това трябва да е оправдание за средностатическия жител да живее в мизерия.

Докато пиша това, гледам през прозореца на автобуса, пътувайки към следващата дестинация. Докъдето ми стига погледа виждам само дръвчета и палми с еднаква височина. Изглежда поддържано, макар и да сме в нищото. Защо не могат да поддържат и теб, града, по същия начин, по който поддържат някаква си гора покрай магистралата?

Връщам се пак на теб, където 3 минути след излизането от хотела са достатъчни за получаване на главоболие. Каквото и всъщност получих в 4 от 5-те дни, в които пребивавахме из твоите предели. Непрестанният поток от превозни средства във всички посоки и неспирните клаксони, които ти перфорират мозъка, не могат да направят друго. Подобно на Мароко – клаксоните се ползват през 0.3 секунди, а ефектът е нулев. По всяка еднопосочна улица се движат мотопеди в двете посоки, усложняващи пресичането, което и без това си е предизвикателство, защото дори и на червен светофар, не всичко спира. Мотопедите се движат и по всички тротоари. Също в двете посоки.

За трафика ти може да се говори много, но няма нужда. Нареждаш се на първо място в класацията ми по гадост. Дори изпреварваш Маракеш и Фес, което е огромно постижение.

Няма много видими боклуци по улиците, за което те поздравявам, но някак всичко в теб изглежда занемарено – сградите ти са мръсни, всичко е в петна, мухълът покрива фасадите на сградите, а тук-там се разнася зловонна миризма на нещо адско – вероятно някаква храна. Или нещо разложено, не съм сигурен. Вероятно някой е ял някаква гадна храна и се е разложил.

Районът около хотела ни определено приличаше на гето, но дори и на останалите места, нещата не бяха много по-различни. Возейки се в градския транспорт и пътувайки към централните части, малко по-малко започват да се показват високи, чисти и лъскави небостъргачи и една надежда започва да се прокрадва – че може би има някаква част от теб, където нещата ще са по-подредени и смислени. Уви – колкото повече наближаваме небостъргачите, виждаме, че това, на което се надяваме, си остава все там – високо и недостижимо. А миризмата не спира, дори и пред входа на мола.

За щастие, освен мола, попаднахме на още един спретнат търговски център (закрит пазар + централна част за хранене), където можехме да дадем шанс на очите и ушите ни да си починат и също така да презаредим с храна, на която можехме да се доверим.

И макар жителите ти да изглеждат добронамерени и дружелюбни, ти далеч не си такъв. Затова едва ли ще се срещнем отново.

 

Коментари