Langkawi – островът, който ни изненада

За престоя ни в Лангави (общо три седмици) се бяхме подготвили предварително да стиснем здраво зъби и просто някак да го изкараме. Дори търсихме опции да го сменим с нещо друго в района, но не намерихме по-подходящо място в Малайзия, което да ни е “по път” към столицата Куала Лумпур и Сингапур.

Знаехме, че островът е една от най-популярните дестинации в страната, затова се предполагаше, че ще е красиво там, но от друга страна, местата за нощуване изглеждаха окаяно, направо мизерно. На всичко отгоре, цената им беше двойно по-висока спрямо хотелите в Тайланд. Затова допускахме, че всичко останало в Лангави ще бъде плачевно.

За да стигнем до там, трябваше да пропътуваме целия тайландски залив и пак не успяхме да завършим тура в един ден. Останахме да пренощуваме в пограничния тайландски град Сатун, от който на следващата сутрин да хванем ферибот към Лангави. Прегладнели, след като ни остави автобусът, първата ни цел беше да хапнем някъде в Сатун. Градът обаче не е туристическа дестинация и съответно в 21 ч. вече почти нищо не работи, а и да работи, не изглежда особено вкусно за чужденци.

Някак, се натъкнахме на едно по-модерно барче, толкова модерно, че управителят беше лейдибой, имаше сцена за музика на живо, топла кухня и няколко компании младежи. Ив заложи на класиката ориз с пиле, а аз бях решила да ям месо и поръчах chiken tendons (пилешки сухожилия), което фатално обърках, че е същото като chicken tenders (пилешки филенца). При вида на панираните сухожилия щях да се разплача, но лейдибоят беше достатъчно проницателна(ен?), за да осмисли, че не това съм искала и приятелски ми предложи да ги замени с пилешки крилца. Благодаря ти! По-късно видях персоналът да се наслаждава на моите tendons.

Накрая на вечерта минахме за “нещо сладко” през “7-Eleven”. У нас я няма, но на запад (а явно и на изток) е широко разпространена международната (САЩ-Япония) верига супермаркети, които тук са като гъби след дъжд. Буквално през 50 метра се редуват магазините на “7-Eleven” и тези на “Family Mart” (Япония). Двете вериги са напълно еднотипни, дори и спрямо заредената стока в тях, и ми изглеждат като завършен картел, защото други вериги няма и реално държат и контролират целия пазар.

Отплавахме на следващия ден с ферибота към Лангави и първото изумило ме на място нещо, беше луксозното пристанище, на което акостирахме, вече в Малайзия. Приличаше на голямо и лъскаво международно летище с много магазини и ресторанти. А също така много чисто и подредено, което рядко се вижда в Азия. Спазарихме такси до тази част на острова, където ще отседнем и още в движение разбрах, че ще си имаме работа с развита страна. Имаше изцяло нова, огромна детска площадка, чисти и поддържани градинки, широки и здрави пътища, тук таме някоя по-лъскава сграда, всичко изглеждаше чисто и подредено. (Може би това обясняваше високата цена на нощувките, но пък защо тогава видът им беше на коптор?)

Има още едно нещо, което много ни изненада, стъпвайки в Малайзия, и това бяха хората – жените бяха със забрадки, а мъжете с малки шапчици. Кой да предположи, че в земите, където се шири будизъм, ще има две мюсюлмански държави – Малайзия и Индонезия. Първоначално и те са били будистки и шинтоистки, но около 13-14-ти век започва да се разпространява ислямът, а Индонезия днес е най-многобройната мюсюлманска страна. Историците определят този факт като феномен, тъй като новата религия в района не се налага насилствено, а е част от бавен и дълъг процес и все още не напълно обяснен.

Най-грубо казано – в основата стоят подправките, с които двете страни изобилстват. Те привличат персийските търговци, които по това време доминират търговията в Индийския океан. Освен това, Малайският архипелаг се намира на търговския им път към Китай. Затова първоначално местните търговци са първите, които приемат исляма, в стремежа си да демонстрират повече близост с “бизнес” партньорите си. За властите ислямът също е била удобна религия, тъй като се придава повече култ към владетеля. По-ниските слоеве на обществото се привличат чак години по-късно от новопристигналите в района дервиши и суфи и техния митологичен образ.

Дервиши видяхме и сега, само че не истински, а преоблечени пърформъри (поздравявам една определна група хора с тази дума) в един ресторант.

Както съдите по-снимката в началото, хотелът ни/мястото за спане/каторгата не беше от най-впечатляващите. На всичко отгоре нямаше топла вода, ама не точно в този момент, а по принцип си няма. Аз, естествено, се размрънках, но Ив ме накара да погледна по-философски на ситуацията и просто да се насладя на каквото имам. И беше прав. По-късно именно къпането със студената вода се превърна в нещо като спасение, защото навън беше 32 градуса, а с влажността на въздуха над 60%, се усещаха като чисти 40. А и в тази жега колко ли студена можеше да бъде “студената” вода. 🙂

Първите крачки в Лангави ни отведоха директно на плажа. Уоу! Пясъкът беше ослепително бял и изпод лъчите на слънцето блестеше толкова силно, че наистина не можеше да се гледа с просто око. А самата ивица бе огромна – и на дължина, и на ширина. Може би най-широката, която сме виждали досега. Отсреща се виждаха малки островчета, част от архипелага, който наброява общо 104 острова. Тук ми харесва, даже много ми харесва. Усещам се далеч.

Жадни да видим още от тази учудваща ни държава, се отправихме на опознателна разходка из Лангави. Храната, разбира се, е едно от първите наща, по които се залепяме. Я кебапчета! И пърленки! Спасена съм – мисля си. И хумус, кьопоолу (Баба гануш), дюнери, в едно-две менюта видяхме лозови сърми, мусака (с патладжани), пиле с картофи, крем карамел, баклава. Усетих близост! А също и подправките на някои от храните бяха много по-близки до нашите вкусове спрямо останалите места досега. И осъзнавам колко много от арабската кухня сме взаимствали у нас покрай южната ни съседка. За храната тук имам още какво да разкажа, защото това не беше най-масовата, която се консумира, но повече за това след малко. 🙂

Малко по малко започнахме да се натъкваме и на големите търговски центрове с много алкохол, цигари, шоколади и козметика. Лангави е безмитен остров и акцизните по принцип стоки тук са на идеални цени. Ние се сдобихме с ямайски тъмен ром и с ямайски черен шоколад, а след това и с испанско бренди, а руските туристи направо бяха в еуфория. 😀 Въпреки тези продоволствия, в Лангави не кипеше бурен нощен живот (от което се оплакаха и един българин и приятелите му от Словения, с които случайно се оказахме на една маса в един ресторант). Нощно време пред едно-две заведения на плажа се разстилаха постелки с ниска масичка и наргилета около тях, които създаваха романтична атмосфера. А едно друго барче разчупваше с по-силна музика, познатото огнено шоу и меню с коктейли – и в това се изразяваше целия “купон”.

Така по първи впечатления Лагави ни се стори страхотно, или поне със сигурност доста интересно място, съвсем обратно на очакванията ни. С дните постепенно започнахме да се разочароваме от някои неща, като например, в типичния арабски алъш-вериш стил да те преметнат за нещо дребно. Храната се оказа не толкова въодушевляваща, колкото си я представяхме в началото. Само пърленките си бяха един път.

Типичната храна тук се сервира в големи тави и представлява сготвени с много подправки и чили манджи. (Аз веднъж опитах една от тях – пиле в доматен сос, но беше прекалено лютиво, почти невъзможно за ядене.) Излага се на предно място в заведението, като в чиния поставяш каквото си харесаш, сядаш и започваш да ядеш с ръце. Да, с ръце! И ние се изумихме. Явно са го взаимствали от индийците (които се срещат доста често в Малайзия). Все бях чувала за натуралистичната картинка на храненето с ръце, но май не съм знаела какво трябва да си представям. Но традициите са си традиции… няма да ги коментираме… Малайските гозби не ни привлякоха изобщо и започнахме доста да подбираме местата, в които да се храним, като в крайна сметка ги сведохме до две-три.

Щом няма да коментираме традициите, ще кажа само, че има ръка за ядене и ръка за други неща.

Mitch

Освен това атмосферата в Малайзия беше по-различна. Колкото и да звучи като клише, че Тайланд е страната на усмивките, истина е. Чак сега го осъзнавам. Там всеки се усмихва постоянно и за всичко. Така беше и във Виетнам (дори и повече). Малаите обаче са по-различни. Мъжете гледат с хитър поглед, а жените – с безизразни, напълно каменни лица. В Тайланд всички са пъргави, много дейни и активни, докато тук често може да се натъкнеш на насядали по масите групички мъже, играещи карти, чоплещи семки или обсъждащи поредната далавера. За разлика от слабите тайландци, повечето местни тук са наднормени (но с тези божествени пърленки и ние на там сме тръгнали…).

И понеже на няколко пъти вече ги споменавам, ще ви разкажа малко повече за малайските пърленки. Тук се наричат нан (naan), като всъщност това е персийската дума за хляб, а произходът им е от Иран. Най-интересната част са глинените пещи, в които се пекат. Поставени са винаги на видно място и имат формата на делва, като видът им по нищо не издава, че са способни да сътворят такава вкусотия, а най пък малко, че готвят с 400 градуса температура. Разточеното тесто се залепя на вътрешната стена на пещта (не знам как не пада) и само след четири минути хлябът вече е готов да те омае с аромат и вкус.

По начин на управление можем да причислим Малайзия към развитите държави. Доказва го и по мениджмънта на туристическите си обекти, какъвто е мостът между два от най-високите върха на Лангави. Всичко бе изпипано до най-малък детайл – лифтове, алеи, паркинг, магазини, ресторанти, атракции. Комплекъст е огромен и предоставя различни забавления, по които спокойно може да изгубиш цял ден. Освен моста във висините, ние много се захласнахме и по 3D музея с огромни триизмерни рисунки.

Като започнах да пиша този пост, ми идваше да го кръстя “Лангави – където живеят маймуните”. На острова наистина е пълно с маймунки, които често може да срещнеш по пътя. Докато пътувахме към моста в небесата, на няколко пъти видяхме насъбрали се около шосето като хайка около десетина маймуни. Вероятно са се научили, че покрай преминаващия трафик може да се сдобият с някой банан и от рода неща. Изглеждаха ми като малки бандитчета. Още повече, че на разходка предния ден до езерото на съседен остров, една маймуна открадна цялата раница на една туристка. Може би и ние хората имаме вина за това, защото колкото и надписи да имаше навсякъде “Не хранете маймуните” (защото това ги прави по-алчни, крадливи и агресивни към хората), всички им подаваха неща за ядене.

Но всъщност не на маймуните, а дом на орлите е Лангави. Името му означава островът на червеникаво-кафевия орел, който се е превърнал в негов символ. Голяма 12-метрова статуя на грабливата птица посреща пристигащите в Лангави. А в едно заливче на острова, може да се наблюдава лов на орли, приличащ на танц с непрекъснатото им кръжене, спускане и издигане с риба в ноктите.

Докато бяхме тук се случиха накуп трите лунни явления, за които и у нас много се писа – Синя Луна, Супер Луна и пълно лунно затъмнение, и които, за наш късмет, се виждат най-добре от тази част на планетата. Подготвихме се с фотоапарата и статива и зачакахме на плажа лунния спектакъл. Кървавата (Супер) Луна я изпуснахме, защото докато се завърти така, че да я виждаме, вече не беше в най-голямата си фаза и съответно не беше толкова ярка и “кървава”. Синя Луна не знаехме какво е, не видяхме никакво явление в небето, на което да подхождаше това име, и затова решихме, че сме я изпуснали и нея. (Сега прочетох – когато се случи в един месец да има две пълнолуния, тогава второто се нарича Синя Луна (доста скучно), и ето защо сме я “изпуснали”.) Лунното затъмнение не беше лошо, но нищо толкова запомнящо се.

Супер Луната обаче оказа влияние върху друго природно явление, на което започнах чак сега да се удивлявам, защото го срещах за първи път – приливите и отливите. И това, че луната сега беше най-близо до земята, съответно разместваше най-големи количества вода от един край на света към друг. Вече споменах, че ивицата на Лангави беше най-широката, която сме срещали досега. По време на отлива, който започваше от ранния следобед и продължаваше около 6 часа, се откриваше още по-голямо пространство и позволяваше десетки хора да намират там различни занимания. Една групичка местни, например, всяка привечер играеха на плажа футбол на малки вратички. Семействата с деца, след работа и училище, правеха пясъчни замъци и играеха с миди. Туристите се щракаха на фона за залеза. А аз се улисах в изследване на открилото се пред мен морско дъно с живите си, останали на сушата, екземпляри – разнородни миди, морски звезди, рачета, рапани. Много морски звезди! И за първи път видях ходещ рапан – нещо средно между охлюв и рак, много е смешно.

И така… поредните три седмици се изпариха. Аз живях добре в Лангави, хареса ми. Ив май повече се изнерви, но той имаше перипетии с интернета, а това ни е един от най-важните фактори. Нищо, заради хубавите пърленки с хумус, ще им простим. Междувременно станахме малко плашливи. Един ден видяхме умряло малко змийче и си въобразихме, че наоколо гъмжи с влечуги. А то най-вероятно и е така. Толкова се изострихме, че веднъж подскочихме уплашени от една препърхваща в храстите кокошка. Отделно, видях и варан покрай канала до пътя, но той успя да се изплаши по-бързо от мен и побегна първи.

Този, последния абзац е за всички, които благородно ни завиждат, че се излежаваме и препичаме на плажа. 🙂

П.С. Последно, обещавам! Искам да ви разкажа историята за пилето и кравата. Малко след като се излюпило, едно малко пиленце паднало беззащитно от гнездото. За щастие, в близост до него се оказала пасяща трева крава и когато завалял типичния тукашен тропически порой, тя осигурила на пилето защита и топлина. От тогава нататък тези две създания са неразделни.

Тази история беше само в моята глава, когато дни наред виждах пилето и кравата наистина да бъдат непрестанно заедно. Поразрових се и се оказа, че няма любов, а всичко е сведено до първичните нужди на живите организми. Пилето е вид чапла, която се храни с мухички и кърлежи, които около кравите са в изобилие. Тоест получава си храната на готово. Но пък така от години двете същества живеят в хармония и са наистина умилителна гледка.

Коментари