Ку(а)ла Лумпур – Кула от светове

Преди да дойда в Азия, не знаех нищо за Куала Лумпур. Дори мисля, че не бях чувала за града изобщо. Когато стъпих в Куала Лумпур, все още нищо не знаех за него, но тръгвайки си от там, имах чувството, че съм живяла в още три държави, поне в две епохи и няколко различни култури. Колкото по-високи небостъргачи се издигаха там, с толкова повече растеше разликата между отделните части на града и го превръщаха във все по-голяма кула от светове.

Пристигнахме в Куала Лумпур по тъмно. Още от прозореца на автобуса започнах да преследвам светещите прозорци в небесата и да опитам да си представя мащабите на града. Но нищо не бе ме подготвило за автогарата, която е поне три пъти по-голяма от нашето летище (вкупом Терминал 1 и Терминал 2), в която почти се изгубихме и се наложи да тичаме, за да хванем последния градски автобус към центъра на града. Всъщност, още на влизане видях на спирката нашия номер и се обнадеждих, че ще стигнем навреме. Но потънахме в такива дълбини от естакади, че поне още 15 минути се движихме във вътрешността на автогарата. Една от трите в града, между впрочем!

Вече настанени в градския автобус, се впечатлихме първо от шофьора, говорещ английски и с изгладена риза, а снимката с името му и друга информация беше залепена на първата врата, и второ – от цената на билета – 2 малайски рингита, или точно 82 български стотинки. А и трето – от чистия, осветен и охладен автобус. Все простички неща, че чак да се впечатли човек, ама…

И тук започва една от най-интересните части от нашето приключение в столицата на Малайзия. През предстоящите 11 дни щяхме да живеем в китайския квартал в града. Разбира се, защото е не евтино, а по-скоро възможно скъпо. И още с първите стъпки в него чухме българска реч. 😀 А с вторите – директно навлязохме в нощния китайски пазар, в който, без да преувеличавам, пътечките между сергиите бяха широки 50 см., а звуците, цветовете и хората – милиарди. Май бяхме в Шанхай! Малко преди полунощ всичко това утихва и се превръща в купища никому вече непотребен отпадъчен остатък.

Хотелът ни беше доста приличен. Климатичната система обаче работеше централно и според мен, беше настроена на максимум 16 градуса. Ледената струя въздух режеше дори в банята и под завивките. Повдигнахме въпроса на рецепцията, но както обикновено в тези части на Азия – хората не се трогват особено и проблемите си остават без решения. Отворихме прозореца на стаята, така че да неутрализираме с горещия и влажен въздух на Куала Лумпур. Това в последствие ни донесе други глава-уши-нос-гърло проблеми.

Както заспиваше късно, така и се събуждаше рано китайският квартал. Още по тъмно започваше да се чува оживлението на улицата отвън и най-вече един особен, излизащ като от високоговорител звук, който повтаряше едно и също нещо на китайски или танганайски, все едно, звучеше ужасно. Съответно и ресторантите започваха своето пържено китайско рано сутрин. И всичко това през нашия отворен прозорец преминаваше като карфица през още спящото ми съзнание и обоняние, докато накрая не ме събуждаше с главоболие. Но алтернативата беше да се оставим на течението на ледения змей от климатика.

На 11-ия ден, вече знаех наизуст звука от високоговорителя, а когато специално проследих първоизточника, установих, че звуковият терорист е една дребна и измършавяла китайска старица, която продаваше като машинка някакъв десерт – нещо подобно на локум, но все пак – с неизвестно съдържание. Технологично беше съумяла да свърже едно малко касетофонче с тонколона, които превъртаха едно след друго “рекламата” й и известява на всички какво продава. А тя допълваше, като сама се провикваше между отделните повторения на записа, ако случайно някой не е разбрал, че нещо се продава. Важно е да се отбележи, че въпросната звуковата атака продължава от 7:00 до към 15:00 – 16:00, докато не се продаде и последното парче субстанция.

Толкова ли са много китайците, че чак разполагат с цял квартал и то в сравнително централната част на Куала Лумпур? Да, колкото са малаите в града, толкова са и китайците – или около 44% от населението. Но именно около китайците започва да се пише сравнително кратката историята на града, основан в края на 19-ти век. Тогава са привлечени китайски миньори за добив на калай, извличан от двете реки, които преминават в района и се сливат в една обща точка. Точно това дава името на днешната столица на Малайзия, буквално означаващо “кално сливане”.

Китайските “златотърсачи” се установяват тогава в близост до сливането на реките Гомбак и Кланг, където до ден днешен живеят техните поколения, а архитектурата на къщите проследява постепенното им замогване. Толкова ми беше еднакво всичко наоколо, че за 11 дни така и не успях да запомня къде ни е хотела, а като цяло китайският квартал представляваше всичко на всичко две кръстосани улици.

От другата страна на речното съединение е оставила своя отпечатък британската колониална империя. Правиш само няколко крачки, но се пренасяш в далечна Европа с типичния за времето й облик на сградите. Причина донякъде е алчността към доходоносното препитание от добив на калай, което довежда до гражданска война, разрушила града почти до основи.  Това дава възможност на представителите на британското правителство да прокарат изцяло нов градоустройствен план и реално да даде тласък на устойчивия градски вид на Куала Лумпур.

Този контраст, разбира се, ме накара да се разровя повече за колониалната епоха, чиято “ръка” видях във всяка една държава досега от южна Азия. Започнах да си обяснявам много неща за все още колосалната разлика между богатите и развиващите се страни, за които явно до този момент не съм си давала сметка. Но затова човек пътува, за да изучава света. И повече няма да стъпя в Лувъра и Британския музей! Като се видим, напомнете ми, да ви обясня защо! 🙂

Сега ще направя небостъргачски скок и ще ви пренеса директно при гордостта на Малайзия – кулите Петронас, най-високите сгради в света до 2002 година със своите 88 етажа и 451,9 метра (не се ли чудите, какво не им е достигнало да доизбутат още 10 сантиметра, та да е кръгло числото). 😀

Всъщност нашето домогване до тях не беше така мигновено. Вече се намирахме в централната част на града и виждахме стърчащите им върхове на сравнително близко разстояние. Решихме да тръгнем в посока тях, но Куала Лумпур не е лесен за пешеходците град. Това беше първият ни сблъсък, но и през останалите дни се случваше постоянно, както си вървиш по тротоара на една улица, тя постепенно да се завърта в тотално друга посока или да се преплита и слива с други трасета, което те отклонява от начертаната траектория.

А за да пресечеш трябва или да се върнеш много назад, или да вървиш още незнайно колко дълго, за да се озовеш съвсем незнайно къде. На много места имаше пасарелки за целта, но и те не бяха толкова просто съоръжение, колкото звучат. Така до Петронас стигнахме не за 10 минути, колкото първоначално изглеждаше рачстоянието, а след около два часа криволичене, вървене, спиране, чудене, връщане, качване и слизане изпод огромната жега.

Тук дъхът ми спря, почти ми се зави свят, поглеждайки нагоре, а съзнанието ми се взриви при невъзможността да си представи как човечеството е успяло да сътвори такъв гигант в небесата. Сградата е наистина впечатляваща конструкция, омайваща с архитектура, блясък и мащаб.

Името на кулите идва от държавната петролна компания на Малайзия – Петронас. Вътре се помещават офисни площи, мол и ресторанти. И ние си купихме нещо от там – хляб! 😀 От една пекарна, за друго май не успяхме да се класираме. А, и един зехтин, понеже ми излязоха киселини от китайското пържено под прозореца, а глътка екстра върджин ги неутрализира идеално. 🙂

Пред единия от входовете на Петронас се разгръща обширен парк с опции за множество атракции – от алея за джогинг, през басейн, който се слива със зелената трева наоколо, до задължителните за този тип обекти светещи фонтани. Едно от любимите ни неща беше вечер да седнем на някоя от пейките в градинката до фонтаните, да наблюдаваме цветния танц на водата, както и хората и всевъзможните им опити за оригинално селфи. И понеже бяха дните точно преди Китайската нова година, декорът наоколо беше решен в стил “годината на кучето” и внезапни пърформанси от песни и танци, подобни на нашите кукери, се случваха ежедневно на различни места из града.

В целия този район се състоеше достолепието на съвременната архитектура. Огромни стъклени гиганти стърчаха към висините с прикрепени по тях безброй светещи реклами на известни световни брандове. А между тях, макар и да нямаше физическото място, някак все пак строяха още по-високи небостъргачи, незнайно как без да рушат тези около тях. Метрото се движеше по “въздуха” на повдигнати над останалата инфраструктура трасета. Трафикът, макар да беше интензивен, не се усещаше изобщо, вероятно заради изцяло новите автомобили, с които се придвижваха местните. А тълпите в моловете напомняха, че се намираме в огромен мегаполис, въпреки малкото като за Азия население на града от 2 млн. души.

Турстите обаче обичат Куала Лумпур и те разширяват обема му, а и градът ги обича. Общината осигурява безплатни турове, в които разказва за различни периоди и етапи от историята на столицата. Освен това е осигурила и четири безплатни линии на градския транспорт за централната част, едно за туристите, второ – за да ограничи трафика. Което не беше много успешно, защото задръствания си имаше и то големи.

Сега искам отново да ви върна на земята, защото и на мен ми се налагаше нон стоп да се изкачвам и приземявам в реалността. А тя е там, където живеят местните  – разбрахме къде са китайците, къде са били британците, къде днес са големите корпорации, сега да научим повече за малаите в Куала Лумпур. Още в годините на ранно изграждане на града, колониалната администрация установява зона, където местното население може да съхранява своя начин на живот и култура в развиващата се столица. Това е кварталът “Kampung Baru”, запазен в автентичния си вид и до днес. Само на крачка от модерното сити, малки дървени къщурки – някои пребоядисани, други доста неугледни, разказват за малайския бит и култура.

На фона на старите къщи контрастират модерните небостъргачи.

Големият парадокс в квартала е, че въпреки семплия си вид, земята под него се оценява на 1,4 млрд. долара. По-възрастните жители все още успяват да отпратят примамливите оферти на инвеститори и строители, заявявайки, че са съгласни да останат да живеят бедно, но да съхранят своя етнически начин на живот. Темата за запазване и модернизиране на “Kampung Baru” често става повод за спорове между наследници, политически спекулации и граждански движения.

Но наистина атмосферата в “Kampung Baru” е по-различна. В дворовете на дървените къщи растат кокосови палми, бананови дървета и манго. Местните живеят на бавни обороти – на обяд ще хапнат nasi lemak (най-традиционното малайско ястие – ориз с кокосово мляко, сервирано по желание с яйце, зеленчуци или месо), след това ще допълнят с дуриан (азиатски плод – хит за местните, непоносим заради острата си миризма за чужденците), следобед ще напазаруват от сергийното пазарче на улицата, а привечер ще се отбият в близката джамия. Засега този етнически “оазис” успява да удържи на предприемаческия натиск, но докога ли за тамошните местни традициите ще са по-силни от алчността.

Няма да сме първите, които ще говорят за контрастите в Азия, но не можем да подминем тази несъвместимост на световете без коментар. В ежедневните ни разходки из града се случваше картинките да се сменят буквално на едно завъртане на главата от ляво на дясно. Докато се взираш в поредната 40-етажна, но този път жилищна сграда, погледът ти преминава в установилото се покрай реката бездомно семейство. Или пък след лъскавия мол да попаднеш директно в индийския квартал, където цивилизацията е пропуснала да влезе.

Да, в Куала Лумпур има и индийски квартал. Местните го наричат “Малката Индия” и сякаш наистина беше отделна държава в държавата. Наистина е малка, но си е Индия. Цветове, музика, аромат на къри, хора с изрисувани лица, жени облечени в сари (традиционна индийска дреха), магазини с платове, сергии с накити и много джангър. Ами това е Индия! И без да съм била там, я усетих! Всъщност, хората ми бяха много интерсни за наблюдение. Съвсем по-различни са и от нас, и от останалите азиатци. Сякаш за тях нямаше мода, нямаше глобализация, не ги вълнуваше кой е Тръмп, ще оживее ли Скрипал, какъв ще е най-новият ай фон. Те си бяха красиви в своя свят и самодостатъчни в своя бит.

На най-много индийци се натъкнахме в Batu Caves – варовиков хълм в покрайнините на Куала Лумпур с вдълбан в скалите индуиски храм –  най-популярния извън Индия, и няколко пещери. Тълпи от хора се потяха по безбройните стълби нагоре към светото място, като повечето поклонници носеха дарове (от кокошка до плодове), а доброволците можеха да се включат с пренос до горе на кофа с пясък за дострояването на храма. Въпреки посрещащата на прага на стълбите внушителна статуя на индусикото божество Муруган, не останахме особено впечатлени от мястото – може би, защото имахме много по-високи очаквания, а може би и заради неприятна тоалетна миризма и отново купищата боклуци и разложена храна, които се разнасяха през цялото време и из цялата пещера. Жалко! Иначе бе красиво.

След “околосветските” ни обиколки из града, вечер се прибирахме при китайските ни съкварталци. По това време пазарът бе в разгара си и съответно лудницата огромна. Едно от най-големите ни затруднения по време на престоя ни беше да си намерим нормална за нашите разбирания храна, тоест нищо с къри, лютиво или удавено в олио. На няколко пъти след безнадеждни обиколки по ресторантите, прибягвахме до “Мак Доналдс”. А веднъж, преминавайки покрай едно улично “капанче”, видяхме примамлива реклама на спагети “Карбонара” и очите ни “светнаха”. На следващия ден вече ги бяхме поръчали. Да си призная, предпочитам си пилешките сухожилия от предния пост, ако ги помните, пред тази обида за италианската кухня. Интересно, продавачът ни наблюдаваше през цялото време, сигурно и той не вярваше, че ще ги изядем.

Към средата на куалалумпурския ни живот открихме един арабски ресторант, където, според Ив, правеха най-вкусната шауарма (дюнер) на света, а според мен най-невероятния Баба гануш (разновидност на кьопоолуто) и направихме хапването си там ежедневна традиция. Една вечер пък попаднахме на традиционен китайски ориз с пиле, приготвен в глинен съд на огън. Като изключим грубия персонал, който ни подхвърли менюто от поне три метра разстояние и едва не ме шамароса :D, ястието беше много вкусно. На силния огън в глинения съд соевият сос почти се карамелизира и придава страхотен леко хрупкав вкус на ориза и месото.

За тези 11 дни в столицата на Малайзия опознах китайците – работливи, но определено не от най-сърдечните народи, опознах британците – грабителите на света, опознах индийците – здраво прикрепени към традициите си, видях и малаите – лутащи се между корените си и прогреса. Но град на още повече националности беше Куала Лумпур. В централните части, най-вече около моловете, където беше най-голямото стълкновение от хора, започнах ясно да различавам японци и корейци от останалите нации – някак интелектът и възпитанието при тях се усещаше от пръв поглед, впечатлих се от един арабски шейх, придружен от децата и четирите си жени, забулени до мигла, имаше мъже, облечени в тоги – нямам идея какви са и от къде са, но се срещаха често, и още много други хора от различни краища на света.

Този етнически и културен колорит най-много ме впечатли в Куала Лумпур. Градът сам разказваше за света и го правеше някак неусетно. Влизаш в него с празна “папка” в главата си, а излизаш с хрониките на целия свят.

Коментари