Freedom Beach – скритото бижу на Пукет

Да живее интернет, да живеят и хората, които споделят в него, да живеем и ние, че го използваме, за да може да научаваме за хубавите места, за които иначе няма как да разбереш.

Freedom Beach – плажът на свободата, се оказа сравнително близо до нас и една събота сутрин се запътихме към него по джапанки и къси гащи. След 20-тина минути вървене по главната улица с комплекси и магазини, указанията на картата сочеха завой на дясно по черен широк, вище се нагоре път насред гората. Малко съмнително, морето е ниско долу, не нагоре, но продължаваме.

Първа колиба с живеещи в нея хора, куче (което изръмжа два пъти, но не тръгна към нас), кокошки, втора колиба, пак кучета, от време на време някой мотор, но изгледи за плаж – никакви. Упорито решихме да вървим напред, защото сме убедени, че това е пътят. Вече започна да става и адски горещо. Един тайландец ни предложи да ни откара до плажа (“Слава Богу, значи наистина има плаж и това е пътя” – повече си мисля, отколкото да обръщам внимание на офертата му), но ние отказахме и продължихме пеша.

Наоколо се разпростираше гъста джунгла, с огромни зелении, криещи в себе си незнайно какви създания от фауната. Сред тях има обаче един специален щурец, който издава наподобяващ активирала се аларма звук. Толкова е силен, че ти гърми глава. Чуйте сами! 🙂

Под този акомпанимент, най-накрая стигнахме до нещо. Паркинг с мотори, няколко човека, ограда и охрана. Ограда и охрана? Нали плаж! Питаме за какво е всичко това. “Има вход от 200 бати (10 лв.) на човек, защото това е Национален парк” – отговарят ни. Да бе! Само за сравнение, тук за 200 бати можеш да си наемеш мотор за цял ден, или пък да обядваш и вечеряш за същата сума, да отидеш на масаж, та дори и да си намериш по-скромна нощувка на тази цена. Освен това през оградата се виждаха само стръмни и кални пътеки и никакъв плаж. Виждам едни изтощени, почти пред припадак туристки и ги питам дали са били вече до плажа и дали си заслужава. “О, да! Много. Отидете, но да знаете, че има още мног път до там и е тегаво”. Хм… все по-интересно ми става да го видя този плаж.  Плащаме, оградата се вдига и поемаме към първия плаж в живота си, за който сме платили. По пътя надолу се разминаваме с много изстрадали физиономии, а вървенето става наистина все по-трудно и стръмно. “Ето тук вече се минахме”, мисля си. Тези в TripAdvisor са пълни идиоти.

Долу се разкрива тази гледка и аз мигновено обръщам настроението! Да! Струваше си! Добре де, тези от TripAdvisor не са идиоти, нито пък туристките на входа, защото и тях бях започнала да осолявам. 🙂 Фин пясък, туюркоазена вода, зелено до болка почти, спокойствие. Наистина беше приказно. Досега подобна гледка бях виждала само на фототапет на някоя стена. Опъваме кърпите и бам във водата.

От другата страна на скалите се разкрива този малък парадайз

 

“Здравейте, чух, че си говорите на български”. (Абе и аз ви чух, но реших, че си въобразявам и сигурно сте поредните руснаци.) “Здрасти!” – отговарям възторжено. Колко е хубаво да чуеш родна реч след два-три месеца “чан”, “ман”, “йон”, “хон”, “дрън”. Поговорихме си доста време кой откъде, как, колко, защо и т.н. Оказа се, че на същия малък и скрит плаж има и още една, трета групичка българи. Това бяха първите сънародници, които виждаме изобщо в Азия и удивително как се събрахме именно на това скътано място.  Мждувременно, по стара пътешественическа орисия винаги трябва да има нещо, което да развали удоволствието, заваля ситен дъжд. Замислих се какво ли ще е изкачването нагоре, след като цялата стръмна пътека се превърне в свличаща се кал. Спрях я на секундата тази мисъл и се отдадох на последно наслаждаване на плажа, доколкото бе възможно.

 

На връщане се замислих отново върху това скрито бижу, на което бяхме попаднали днес след ровене в интернет, упорито вървене и съответната цена. Ами да, това е правилната формула за места като това. Не трябва да са масови, а само за положилите усилия да ги открият. И това, че има такса, което в началото анатемосах, е може би най-доброто решение за плаж като този, разбира се, ако искаме той да се запази такъв дълго време. Ако не искаме – слагаме няколко табели, асфалтираме пътя до него, правим го безплатен и пускаме лифт над стръмната пътека. Задължително и комплекс, амо може по-голям.

Коментари