Началото е поставено!

Заминахме!

Изпращането ни на летището беше с епичен залез и всички най-близки хора и няма как да не си изкараме добре, при цялата тази бомбастична енергия от пожелания, с която те ни орисаха за предстоящите шест месеца.

Полетите преминаха нормално – първият беше по-мъчителен, просто не случихме на съпътници (индийци), но вторият почти не го усетих, защото спах, а Ив изгледа три (тъпи) филма, ядохме по два пъти и стана време за “prepare for landing”. Благодарим на Qatar Air, че не ни изгубиха багажа, въпреки краткия 40-минутен трансфер между двата полета. А нощен Катар от високо, както ни казаха наши приятели, наистина изглежда зашеметяващо с безбройните си светлини.

И пристигнахме!
Първата точка е Хо Ши Мин. Багажите са тук, проблеми с визите няма, остава да се справим с транспорта до хотела. Още излизаме от летището и виждаме автобус номер 152 – точно, който ни трябва! Те също сякаш знаеха, че нас чакат, защото веднага ни подадоха билети, качиха ни багажа и ни настаниха, без да питат за къде пътуваме. За три минути вътре успяхме да разберем, че описанието на спирките не съвпада с посоченото в интернет и решихме да попитаме все пак дали минава през улица “Nguyen Van Troi”. “No problem”  – отговори шофьорът и отбеляза нещо на билетите ни. И наистина ни остави точно, където искахме.
Не след дълго бяхме в хотела, където също ни очакваха. Стаята е малка, но чиста, банята също е ОК (е има една армия от мравки, но са в единия ъгъл). Починахме си няколко часа, взехме по един бърз душ и тръгнахме да търсим нещо за ядене.

Трафикът!
Още като потеглихме с автобуса от летището осъзнахме, че всичко, което сме чували за лудия трафик в азиатските страни, е стократно по-силно, отколкото сме си го представяли. Аз, всъщност, имах някакви спомени от предишното ми идване във Виетнам, но се оказа, че Хо Ши Мин, макар да не е столица, е най-големият град в страната. И наистина едни безкрайни потоци от мотопеди преминават по улиците като струмски бързей в Кресна през април. Слава Богу, има светофари и пресичаме спокойно на тях, иначе ми изглежда невъзможно, макар че много от местните го правят и без светофари.
Изведнъж нещо започна да дрънчи, усети се лека суматоха и видяхме как четирима започват да дърпат нещо като прегради от единия край на шосето до другия, спирайки с тях целия трафик от двете страни. Като се загледахме видяхме, че перпендикулярно на шосето преминават релси, но не можехме да си представим, че точно от тук ще премине влак. След няколко секунди го видяхме с очите си. Преградите мигновено бяха прибрани и реките от мотопеди потекоха наново. И това упражнение се случва по няколко пъти на ден. Снощи, докато още не можех да заспя, отново чух влака, беше 1.30 ч. и се замислих дали тези четирима клетници продължават да дърпат юздите на единия трафик, за да премине другия…


Храната!
Като за първа вечер решихме да не прекаляваме с прекомерна консумация на местна храна. Избрахме едно ресторантче-бистро близо до хотела и си поръчахме по картинка не съвсем ясно какво – имаше спагети, месо, фъстъци, зеленчуци и някакви други неща. Именно заради зеленчуците и другите неща (май бяха свински кожички) оставихме половината порции непокътнати. След обилно четене за водата и храната тук, разбрахме, че до няколко седмици ще сме се адаптирали напълно и няма да имаме проблеми с нищо. Но като цяло храна има, изглежда вкусна при това.

Така…началото е поставено. Засега се чувстваме добре и вече осъзнаваме колко много свят тепърва имаме да опознаем.

Коментари