Ангкор – изгубеният в джунглата мистериозен град на кхмерите

Преди повече от 1000 години един огромен за времето си по размери град процъфтява и е изпълнен с живот. Днес отново в очертанията му стъпват стотици хиляди хора, но причината вече е съвсем различна. Това е Ангкор – столица на някогашната Кхмерска империя, днес най-големият туристически обект в Камбоджа, заслужил си място на националния й флаг.

Като едни истински изследователи на южноазиатския живот и история, ние също не пропускаме да се обогатим с обиколка на този удивителен кът от света. За целта ни помагат водач с тук-тук (карето, водена от мотор, най-популярното превозно средство тук) и входни билети за три дни, защото един не би бил достатъчен. И много, много минерална вода!

Малко история

Кхмерската империя е съществувала от началото на 9-ти до началото на 15-ти век. От столицата Ангкор (в превод “град”) кралете са управлявали обширни територии, простиращи се от Мианмар на запад до Виетнам на юг. В разцвета си, градът се разраства до 1 милион жители, което го прави най-големият метрополис през доиндустриалната епоха. Там и тогава са построени едни от най-великолепните архитектурни шедьоври в света – каменните храмове на Ангкор. Разгърнати на площ от 400 квадратни километра, броят им наброява над 100, като в по-голямата си част са запазени или реставрирани и вече записани в историята завинаги.

Останалите сгради на града, включително и резиденцията на владетелите, са били направени от дърво и други нетрайни материали и отдавна са унищожени. Затова и няма много свидетелства за бита и културата на ангкорското общество, както и неоспорими факти за края на ангкорския период. Смята се, че през 1431 г. градът е атакуван и ограбен от тайландците, което принуждава местното население да потърси други земи. Други учени добавят, че невъзможността да се осигурява прехрана на толкова много жители, допълнително го е отслабило и е станало причина за неговото изоставяне.

Следващите няколко века Ангкор е напълно забравен, до 1860 г., когато го откриват френски изследователи. Близо 400-годишната липса на живот е дала шанс на простиращата се там джунгла да вплете корените си между каменните постройки, превръщайки ги в изумителна гледка и в идеален декор за мнозина приключенски филми от типа на Индиана Джоунс.

Ден 1-ви

Рано сутринта тръгваме и ние към храмовия гигант. Отседнали сме в най-близкия град Сием Реап (на 7 км.) и предвид огромната площ, която имаме да разгледаме, сме си резервирали тук-тук водач, който да ни предвожда. Спираме първо да си купим билети, което място прилича повече на летище с многобройните си каси и опашки пред тях, отколкото на вход на античен храмов комплекс.

Обиколката ни започва с Ангкор Ват – основният и смятан за най-големия религиозен паметник в света. Водачът ни оставя на един паркинг отпред и ни дава инструкции, че разполагаме с три часа да го разгледаме. Три часа ли, не е ли много за един храм? Не е! Даже не остана време да се качим най-отгоре.

Още с първите крачки на преден план започват да се очертават огромните общо пет назъбени кули на храма с формата на лотосови пъпки и само загатват за колосалните му размери отблизо. Ограден е с ров, пълен с вода, през който преминаваме и ние и каменна външна стена, дълга 3,6 км. Във вътрешността му са разположени три правоъгълни галерии, всяка издигната над предходните, а петте кули в средата символизират митичната планина Меру, която според индуистката митология е центъра на света. Буквално се изгубваме в целия този каменен масив, а очите ни са толкова вперени нагоре в обследване на барелефното богатство на стените, че почти не забелязваме останалата наистина огромна тълпа от туристи. Ангкор Ват е толкова голям, че въпреки множеството хора, е възможно да намериш по-усамотено място, откъдето да се насладиш на този образец на кхмерската архитектура.


Стените на храма са декорирани с поредица от сцени, повечето от които описват епизоди от индуистките епоси „Рамаяна“ и „Махабхарата“. Заради това, че единствено той е ориентиран на запад, се смята, че е построен, за да бъде погребален храм за своя създател Суряварман II, символизирайки смъртта със залязващото слънце. Анкгор Ват е също така единственият, който никога не е бил изоставян напълно. Построен първоначално като индуистки, постепенно е превърнат в будистки храм, какъвто остава и до днес.

Излизаме главозамаяни от мащабите и на храма, и на жегата и се отправяме към нашия тук-тук водач, който много добре подготвен, вади веднага две шишета със студена минерална вода. Идеално! Следващата спирка е Та Пром – храмът, в който е сниман филмът “Лара Кроф: Томб Райдър”. Или още храмът-призрак, всяващ малко страх и загадъчност едновременно, досущ като в приключенски сюжет. Понеже дълги години е бил изоставен, конструкцията му е рухнала на много места, а от семена, пренасяни от птиците, са поникнали дървета, които са погълнали цели пасажи от него.

За щастие, в някои от храмовете, включително и в този, текат реставрации, чрез които се опитват да подредят отново разпадналите се през вековете каменни блокове. Зашеметяваща е тази гледка на смесица от прогнила разруха и кръвожадна джунгла, образувала едно от най-мистичните места на света. Кресливи птици кръжат наоколо и за миг наистина те пренасят в тайнствена страна със загадки, съкровища, опасности и авантюри.

Този храм ни донесе по-различно усещане от Ангкор Ват. Докато там се изумявахме от мащаба и грациозността на обекта, то в Та Пром усетихме силата на времето, не прощаващо на никой, дори на творенията от камък. Не знам кое ми харесва повече! И двете!

Като по поръчка, небето започна да премигва и не след дълго се изсипа прохладен и проливен дъжд. Точно време, в което да починем, да си поговорим малко с тук-тук водача ни и да го оставим да похапне супичка и ориз. Сбутани с още десетки туристи се озовахме в нещо като палатков ресторант с подпрян на дървени колове навес и безброй маси и столове под него. Беше забавен контраст – наоколо имаше десетки архитектурни шедьоври, построени с прецизност преди векове, а сгеа, 800 години по-късно се хранихме в примитивна постройка, която трудно би могла да бъде определена като нещо повече от колиба. Къде се нареждаше съвременната цивилизация? 😀

Събрали малко енергия и свалили 2-3 градуса температура, сме готови да се отправим към последния за деня паметник. Ангкор Том, “Великият град” – последната и най продължителна столица на Кхмерската империя. Построен е в края на 12-ти век, само няколко години след Ангкор Ват и смъртта на неговия създател. Новият крал Джаяварман VII развива през своето управление масивна програма за строителство. В града са изградени великолепния, смятан от някои за най-красивия храм Байон, също така Фимеанакас, Бафуон, Терасата на слоновете и др. Този период съвпада с прехода в държавната религия от индуизъм към будизъм.

Байон

Пристъпваме и ние към поредното прецизно квадратно оформление – с голям ров, за да предпазва от наводнения през дъждовния сезон, и с висока 8 м. стена на града. Преминаваме първо през Фимеанакас, който има формата на изрязана пирамида, следва Бафуон с остатъците от някогашните му бронзови кули, за да оставим за десерт харизматичния Байон. В сърцето му са изградени 54 квадратни кули, ориентирани по посоките на света, като на всяка страна са изваяни лица на усмихващия се Буда, изразяващи четири различни емоции. На където и да се завъртиш срещаш тези усмихнати лица, които те смайват и заразяват. Представете си какво е да те гледат 216 усмихнати лица!

2-ри ден

Ориентирали се вече в обстановката, за втория ден от нашата приключенска обиколка в забравения град на кхмерите, решаваме, че ще наемем моторче, с което да разгледаме сами оставащите още само около 90 храма. Шегувам се! Те наистина са толкова на брой, но е невъзможно да се разгледат повече от три големи и 4-5 по-малки на ден. За най-запалените любители има и билети за 7 дни, така че желаещите могат да се отдадат на изследователска дейност цяла седмица.

Запрашихме с моторчето по асфалтираните улички на Ангкор, като вече знаехме, че предния ден сме обиколили най-популярните, покрай това и най-впечатляващите, затова не очаквахме грандиозни изненади. Но напротив. Почти след всеки прекрачен праг възкликвах – “Този е най-хубавия”, “Е, ти за всеки го казваш” – контрира ме Ив, “Ами всеки си е най-хубав по свой начин”. Наистина е невъзможно да си избереш любим. Един беше красив, друг мащабен, трети с атмосфера, четвърти загадъчен и така до сто. Или там колкото успяхме да видим.

Абе не знам колко съм контрирал, ама и аз като нея, всеки път подскачах “А-а, този е най-як”. 😀

Mitch

Много ме впечатли Преах Кхан, който е сравнително нисък, но изграден от множество правоъгълни галерии, водещи една към друга. Поглеждайки през вратите им, подредени с геометрична точност, като през телескоп се вижда средата на храма и поставения в центъра й олтар. За да стигнеш пък до малкия Неак Пеан, трябва да преминеш през дървена пътека насред обрасло със стърчащи сухи дървета езеро. За Пре Роуп се изкачихме по изключително стръмни стълби, но всяко усилие беше възнаградено с гледка. Разходихме се и до по-далечния Бантеай Срей, изграден от червени пясъчни камъни и сложно декорирани стени, донесли му прозвището “бижуто на кхмерското изкуство”.

3-ти ден

Ами не, не ни е омръзнало! Пак ни се ходи. Даже толкова ни се ходи, че предварително решихме да го направим от изгрев до залез. Обаче бяхме прекалено изморени от предишните два дни, затова направихме пауза от  едно денонощие и след това бяхме готови да превземем комплекса отново. Хубавото на тридневния билет е, че важи в рамките на 10 дни и можеш да си ги разпределиш както пожелаеш, не е задължително да са поредни.

4-ти ден

И наистина станахме в 4 ч., след 30 минути вече бяхме на моторчето и след още 30 разпъвахме статива и нагласяхме настройките на фотоапарата. С нас бяха още около 500 протегнати към изгряващото слънце чифта ръце на други мераклии да направят “снимката на живота си”. 🙂 За ритуала на изгрева има специално място – едно езеро с лотоси, в което се отразяват величествените пет кули на Агкор Ват.

През този ден обиколихме наново храмовете, които ни харесаха най-много, тоест всички. 🙂 Не беше лесно. Жегата по обяд още повече затрудняваше функционирането ни, но размишлявайки как през 1100-та година човешка ръка е успяла да сътвори камък по камък тези огромни светилища, решихме, че нямаме право да се оплакваме, а само може да сме благодарни, че имаме шанса да се докоснем до това наследство. Благодарни сме и на природата, че разгръщайки там своята стихия, само е допълнила творението на човека, създавайки заедно истински шедьоври. Никъде не съм виждала и никога не съм си представяла, че съществуват толкова големи диворастящи дървета, трудни да се обхванат с човешко око.

За залеза трябваше да се изкачим на един хълм, от който се твърдеше, че се разкрива най-подходящия ъгъл. Наред с масовите туристи се подреждаме и ние под безпощадните лъчи на ранния следобед, за да приключим деня, така както го започнахме. Май не беше толкова впечатляващо, колкото очаквахме, но всяка прекарана минута на такова място си заслужава. Така затворихме страницата на нашето тридневно приключение в света на старите храмове и изгубените цивилизации.

Изведнъж си представих, че се връщам назад, но не в годините, когато Ангкор е бил действащ град, а в онази 1860-та, когато след четири века отново там стъпва човешки крак и съм една от първите, които се натъкват на този уникат насред джунглата…

Коментари