222 532 крачки на предела

Точно 222 532 крачки изброи крачкомерът на лявата ми ръка докато с двата си крака извървя разстоянието от Варна до Бургас. Имах чувството, че не е преброил стъпките ми по земята, а броя на усещанията, гледките, мислите и преживяванията през тази една седмица. Седмица на предела – на възможностите и на границата между два свята.

Това лято бяхме решили да направим по-нестандартно море, да изпитаме себе си и да опознаем в детайли нашето си Черноморие. Да вървим по брега от Варна до Бургас. Идеята се роди още февруари – едно телефонно обаждане от приятел и веднага казах „Да”.

Замисълът ни беше да разделим маршрута на шест почти равни части, като в края на всяка да оставаме да нощуваме под открито небе – без палатка, само по спален чувал. Разпределихме – два часа ходене сутрин, след това плаж и почивка, докато премине горещината и следобед отново по два-три часа покоряване на километри, или по 20-30 км. на ден. Изглеждаше напълно възможно, постижимо и приятно занимание. За къпане щяхме да използваме морето и откритите душове на плажовете, а ако завалеше дъжд, щяхме да наемем някое бунгало или хотел за през нощта. Подготовката за това „картографското“ пътешествие ни отне сумарно не повече от 2 дни.

Един следобед разгледахме по-подробно картата и набелязахме през кои плажове ще преминем, изчислихме по колко километра на ден ще вървим и обсъдихме от какво ще имаме нужда, за да проходим ивицата от единия морски град до другия за една седмица. Оказа се – не много неща. Едни маратонки, джапанки, спален чувал, три чифта бански, малко тениски и къси гащи, един кат по-дебели дрехи и за акцент – капела и слънчеви очила. На следващия следобед избрахме точните дати и купихме билетите за влаковете съответно до Варна и на връщане от Бургас, а на третия – просто събрахме раниците и се отправихме за първата в живота ни пешеходна обиколка на Черноморието…

Първата ни задача след като пристигнахме във Варна, беше да излезем от Варна! Планът ни не включваше застояване по големите градове. Случи се обаче, в началното да преминем през един Мол, в чиито прохладни коридори мнозина бягаха от жегата навън. Вървях измежду хората с възможно най-неподходящия си външен вид за търговски център, но се чувствах по-извисена от тях. Те не разбираха героизма на това, което предстоеше да направя. Действията им бяха сведени до консуматорско пазаруване и бяха съблазнени от реклами и проценти, а на мен ми предстоеше приключение с природата. Та нали до вчера аз бях тази с торбите с покупки и утре навярно пак ще съм? Как бързо гледната точка обръща представите.

Единствената връзка на Варна към южната част е разтегления над водата Аспарухов мост. С неговото преминаване трябваше официално да започне меренето на крачките. Знаехме, че няма да е приятно, но с ентусиазма на начинаещия, стиснахме зъби и закрачихме напред. Някъде към средата на моста се загледах надолу, опитвайки се да надникна колко съм нависоко. Винаги съм знаела, че някой ден ще скоча с бънджи. Сега обаче, подпряна на парапета, усетих как 50-те метра извисеност от бетоновата конструкция ме карат да се чувствам страшно уязвима и подобен бънджи-адреналин ми се струва нещо абсурдно. Наред с жегата и профучаващите коли, първите ни метри се оказаха не особено вдъхновяващо начало.

След като слязохме отново на близки до морското равнище височини, решихме, че заслужаваме хубав, сенчест и прохладен обяд. Така се стигна до едно от откритията ми за лятото. И не е нещо революционно. А характерния за нашата кухня, но сякаш позабравен, невероятно вкусен традиционен български Миш-маш. От този първи от години насам контакт с лятната манджа, през рецепторите ми преминаха поне още над 10 порции, или по един във всяка една от спирките ни до Бургас. И вече имам готова концепция за перфектния Миш-маш, който да си приготвям редовно у дома. 

Първата нощувка беше планирана да бъде под звездите на най-малкия квартал на Варна – „Галата“. Не много лесно стигнахме до там – първо трябваше да се изкачваме по уличките в квартала, а после рязко да се спуснем до плажа по стълби, съизмерими по брой с тези на Шипка. Долу залезът вече беше почти зад гърба ни, а водата ни зовеше за едно прохладно привечерно къпане. Наоколо вече нямаше почти никой, само две двойки влюбени тийнейджъри и в далечината група семейства с деца, установили се в малък палатков лагер за през нощта. Плажът е малък, с не много ситен пясък, но пък някак симпатично приглушен от близката гора и извиващите се в усмивка скали в двата му края. Едва дочакахме да се стъмни напълно и да притворим очи, макар пълната луна да чертаеше такъв прорез във водата, че не ти се иска да пропускаш тази красота.

Както последно заспахме с гледката на лунното отражение, така сутринта се събудихме отново от светлина, идваща от същото място, но този път на началото на деня. Семействата с децата още спяха, а от тийнейджърите нямаше следа. Рано, рано събрахме цялата си покъщнина и продължихме по крайбрежната ивица, която прерастваше в камъни, изглеждащи на първо време проходими. Няколко километра минаха неусетно скокливо от камък на камък, измежду пличкащите се едва-едва в тях вълни. Беше приятно, започвах да се затоплям. На плажа Паша дере се случи първото ни дневно къпане, а там природата е дива, незасегната от туризма, с чиста и широка ивица. Мястото е популярно сред младите хора, които редовно лагеруват там през лятото. И сега беше така – отделни компании се бяха обособили като малки племена, всяко съсредоточено в собственото си битуване.

Решихме да не рискуваме повече по крайбрежието, защото се задаваха отвесни скали и не беше ясно дали ще можем да се движим подире им. Избрахме път, едва отличаващ се на картата от телефона, но алтернативата не беше дори за помисляне. По-късно ще разберем, че всъщност не е било алтернатива – а единствен възможен вариант. Потеглихме първоначално по мъжделивия черен път, докато той сам не ни отведе към собственото си безпътие сред храсти, тръни, дървета и блатни води. Знаел ли е някой какво е да те накацат 17 комара наведнъж (толкова изброих преди да се разтреса от непоносимо 17-тократно усещане от ухапване)? И колкото повече искаш да се спреш, за да огледаш терена и определиш накъде да вървиш, толкова повече насекоми искат да се впият в теб с безпогрешна точност. Беше нещо като избор между неясното бъдеще и непосилното настояще. Нямаше друг вариант – трябваше да се върнем обратно. И тъкмо си поемаш глътка свеж въздух, когато осъзнаваш, че някъде измежду бурното ръкомахане срещу нападателя, неусетно си избутал очилата от главата и трябва самоволно и осъзнато да се предадеш отново в хищно жертвоприношение. С още десетина пробождания, но и очила, се завърнах в начална позиция.

Пред нас стоеше онази немислима, но единствена „алтернатива“ – да вървим 27 км по главния път Варна – Бургас, докато достигнем следващата точка за нощуване – комплекс „Камчия“. На всичко отгоре, за да излезем на въпросния E87, трябваше да се върнем още няколко километра назад и така отсрещната табела сочеше несправедливо – Варна 10 км, Бургас 110 км, а бяхме изминали много повече.

Сух, напукан и без грам зеленина за сянка път ни провождаше от Паша дере до главния път. Наоколо се ширеха обичащи слънцето лозя и смазващи за нас лъчи. Досущ като оазис в пустиня от нищото се появи разперило листа дърво и голям бял камък под неговата сянка. Сетих се веднага за баснята за морния пътник, студения камък, коварната змия под него и кой от двамата ще ухапе пътника по-добре. Огледах предвидливо мястото, свалих раницата и се отдадох на отмора.

 „Ъ-ъ…не мърдай!” – ми казва единия от приятелите, но не знам дали осмислям. За три секунди сменям около триста сценария в главата си. И правя точно обратното на това да остана неподвижна – изстрелвам се с близо двуметров скок от място и лек писък. Когато се обърнах да погледна към камъка, я видях. Бавно, спокойно и грациозно развяваше ромбоидите си със зигзагообразни движения около раницата ми. Пепелянката беше дошла при нас. Но не изглеждаше агресивна и бързо се скри в шумата наоколо. Дали не ни беше видяла, дали идваше именно заради нас, или просто се съревноваваше с камъка като в баснята, още не можем да си обясним, но тръпките побиват с все същата сила от мисълта, че нейната отрова е стояла на сантиметри и секунди разстояние от мен.

След тази случка като че ли стана още по-горещо, а може би просто ние го усещахме така. Потърсихме вода, но в къщите наоколо нямаше питейна. Хората ни упътиха към близък извор, който успя да ни освежи и зареди за момента, но вече беше почти обяд и гладът идваше на свой ред. Крушките е най-близкото село по пътя ни, където се надявахме, че ще хапнем. Тъжно нещо са селата в България, дори и тези близо до морето. В единствения магазин там успяхме да намерим за ядене само кисело мляко и бисквити. „Хляб и месо зареждаме от време на време, само ако някой поръча. Другото е вафли, солети и сладолед. Това е. То хора не останаха” – описа целия асортимент жената зад бюфета.

Ред беше вече на главния Варна-Бургас. Иска ми се да прескоча бързо този многочасов маратон с препятствия от ТИР-ове, коли, автобуси и мотори, профучаващи с такава бързина, че непрестанно се налага да удържаш шапката си на главата от автомобилния вихър. Безвремието е толкова голямо, че решаваме да броим колите първо в едната посока, после – в другата, и да изчислим в коя трафикът е по-интензивен. После се състезаваме кой ще изброи на ум по-точно 15 минути…, но времето минава толкова бавно, че сякаш минутата се състои от 600, а не от 60 секунди.

Някъде по средата на маршрута и точно когато слънцето пече право над главите ни, достигаме Приселци, където дори картата информира, че има банка, банкомат, къща за гости и няма начин да няма някое ресторантче за хапване, си мислим. Ето го и него, точно пред нас, изглежда малко празно, но тъкмо ще е по-спокойно. И колкото повече се приближаваме, толкова по-пустеещо става, докато накрая надписът на вратата „Ресторантът отваря след 16.00 ч.” не ни попарва окончателно. Отсреща има голяма плодова борса и хипермаркет, които са някакво решение, но ако продължим, е възможно да намерим друго място за хапване. „Има ли ресторант по пътя надолу?” – питам продавача на праскови. „Има един на края на селото, но не ви го препоръчвам. Ей такива плъхове се разхождат там” – отмерва до свивката на ръка си.

Купуваме си малко праскови, домати, фреш от диня и пъпеш, минерална вода и се връщаме в градината на затворения ресторант. Настаняваме се под сянката на една маса в градината на ресторанта, вдигаме краката да почиват на два стола, включваме телефоните да се зареждат в контакта на скарата и само се молим никой от персонала да не реши да дойде на работа по-рано. Колкото приятна, толкова и мъчителна беше тази почивка. Постоянно си нащрек, знаеш, че правиш нещо нередно, но пък и не чак толкова престъпно.

Преди да е станало 16.00 ч. заличаваме всички следи от присъствието си и закрачваме отново през асфалта. Вече знаем, че следващото разклонение на пътя ще ни изкара от този кошмарен празноход и ще последва изнурено разлагане на Камчийския плаж, и погледите стават по-ведри. Почти 18.00 ч. е, когато кракът ми излиза от оковите на маратонките и стъпва на свобода на пясъка. Не знам какво да чувствам – болка и радост се смесват в едно. Плажът беше хубав, водата топла и чиста, имаше доста хора, за щастие и заведения с обилни менюта. От тази вечер въведохме правилото всяка вечеря да бъде истинско кулинарно угощение, напълно заслужено след изтощителното ходене през деня, задължително предвождано от едно малко за дезинфекция.

Припомням си първоначалния ни план да вървим по два часа сутрин, после почивка на плажа и още малко вървене привечер, анализирам случилото се днес и отпивам мастиката на екс, защото още сме само в началото, а графикът очевидно си е останал в София, след като днес сме извървяли 40-42 километра.

Втората нощувка е преминала буквално за секунди изпод изтощението ни от целодневния мор. Докато още закопчавах ципа на спалния чувал, чувах шумните компании и музиката от кръчмите наоколо, чувах и стъпки покрай главата ми, но оживлението не ме притесняваше никак, затворих очи и усетих тялото си по-тежко от всякога.

На следващия ден се появяват и първите истински болежки в стъпалата, но пък мисълта, че още пет дни няма да вдишаш въздуха на затворените стени, а пет нощи небето ще си подрежда звездите над теб, преборва всяко оплакване.

Маршрутът ни изправя пред следващото изпитание – вливащата се в морето река Камчия, чието преминаване ще ни спести доста километри, а НЕпреминаване ще ни върне отново на E87. И дума да не става! Но реката е мътна, течаща и дълбока. За преплуване не може да се мисли, понеже раниците трябва да останат сухи, затова решаваме да търсим проходим участък – някъде, където морето и реката събират границите си. Това преплитане беше близо до брега и хем изглеждаше напълно преодолимо, хем беше доста динамично и малко загадъчно, поради това и плашещо. Никой от нас не е достатъчно смел, за да опита сам да прекоси водата и като верни другарчета се хванахме за ръка и заедно направихме решителните крачки към отсрещния бряг. На помощ ни е и една дълга пръчка, с която опипваме дъното преди да стъпим.

Първото нещо, което усещам е течението на реката, което леко ме побутва към откритото море. Нивото й е все още ниско и мога да се съпротивлявам. Пръчка, първи крак, втори крак и пак пръчка се редуват в такт. Вече сме преполовили реката, водата е все още до коляно, но не смеем да се радваме, не знаем какви неравности може да ни е подготвило морето. Но с всяка крачка вълнението, че сме „спасени”, се покачва докато не ескалира накрая в необуздана радост, скокове и прегръдки, стъпили вече от другата страна. Хайде сега, същото упражнение на обратно, за да вземем раниците.

Пред нас вече е най-дългата и широка плажна ивица на Българското Черноморие – плаж Шкорпиловци. Дължината му е 13 км, като на места е широк 100 м. и предоставя голям простор пред себе си. Водата е кротка като в нирвана, пясъкът е чист и сравнително фин, слънцето грее непрепречвано от нищо и да се чуди човек как така е останало незастроено тук. От време на време се срещат нудисти, но като цяло е много пусто и усамотено. В курортната част на плажа има заведения, хотели, бунгала и предимно руски туристи, но като цяло чувството на безкрайност те държи през цялото време. С изминаването на тази ивица се изчерпва и мисията ни за деня. Вече дори двата метра от кърпата до водата ми се струват много ходене, да не говорим за 30-те до ресторантчето за хапване. Горе долу около тези две движения се свежда еднодневния ни престой на Шкорпиловци.

Някъде по залез вече събираме енергия и любопитство да се разходим до стария кей, който е заключен поради опасност от срутване. Връхлитат ме спомени как съм скачала от платформите му във водата като дете. Сега ми се струва немислимо, сигурно някой ден така ще определям и извървяването пеша от Варна до Бургас…

Ново утро, нови километри! Понеже вчера се поглезихме само с 13 км. вървене, днешният порцион ще трябва да е по-солиден. От Шкорпиловци поехме през една дъбова гора, която за около 45 минути ни отведе право в Кара дере – сега разбирам защо има толкова много протести на еко защитници срещу застрояването в района. Наистина е много красиво – в три ленти се изреждат горско зелено, пясъчно бежово и морско синьо. А къмпингарите един подир друг са построили там своите лагери и минаването покрай тях е като разходка в музей на открито. Натъкваш се на различни фън шуй разположения, много арт висулки и орнаменти, както и на съчетание на дивото с иновативното – три соларни панела снабдяваха с ток един лаптоп, а момичето зад него работеше, вероятно. Сигурно така изглежда истинската свобода, си мислех докато преминавах покрай нея. Дигиталните номади – новите хора в корпоративния свят. Вършат същата работа, без обаче да е нужно да стоят в офиса, конкретно място, град, та дори и държава – технологиите позволяват всичко това. Може би е въпрос на време да се промени цялостно схващането за „работно място”… Тези хора бяха построили на плажа сякаш свой свят и разбираемо не искат да бъде разрушен от бетонов туризъм.

От този залив на свободата се покатерихме по един прашен път, опасващ отново безкрайни лозя. Обедното слънце вече започваше да се отбелязва по кожите ни и точно преди да стане непоносимо, достигнахме Бяла. Там също не бях ходила никога, но може би вече намирам обяснение. Хотелиерите сякаш не се интересуват от нас – българските туристи, но и защо ли им сме, като си имат безконечно много руски. Надписи и говор на български почти няма. Не се чувстваме много уютно на плажа, едно, че е пренаселено с чужденци, друго, че и водата беше мътна и с водорасли, но изчакваме горещините да преминат и се стягаме за следващия тур до Обзор. До там стигнахме отново по Е87, но беше за кратко и трафикът беше относително спокоен. В Обзор се натъкнахме на същото руско нашествие, че и по-страшно. Хем няма нищо лошо в това, хем някак ти се свива сърцето. . . като някой да си играе с любимата ти играчка! А за гиганта „Риу Хелиос Бей“ не искам да говоря! Той боли повече от чуждите ползватели на родната ти земя.

Иначе Обзор си е хубав, наслаждаваме му се и от ресторантчетата, където продължаваме нашата гурме традиция. А след угощението, трябваше да намерим къде да спим. Само че досега не ни се беше налагало да го правим в мега-гига-ултра курорт в разгара на сезона. Барове, дискотеки, хора, лагерници, кучета, охрани и ние със спалните си чували под мишница и кървави от умора очи. Нямаме избор – лягаме на плажа, дърпаме ципа и заспиваме, утре път ни чака.

На сутринта решихме, че повече не можем да си причиним Е87, затова от тук нататък ще държим ивицата и никакви скали не могат да ни спрат.

– От тук стига ли се до Иракли? – питаме рибар, застанал накрая на плажа след Обзор.

– О-о, не знам, не мисля. Камъните са много хлъзгави, а по-нататък следват скали, едва ли ще успеете.

– Ще пробваме!

– Внимавайте! Пазете се!

С малко напрежение от неизвестния маршрут започваме да крачим през камъните, които засега нито са толкова хлъзгави, нито пък непроходими. Някак, километър, след километър, навлизахме все по-навътре в крайбрежните дебри. Измежду скалистите участъци, тук-там се появяваха малки пясъчни откъслеци. Дали човешки крак е стъпвал някога тук? Сигурно, но усещането е като за премиера. По пясъка има само отпечатъци от чайки и гларуси. И безброй изхвърлени от морето боклуци. Чак ти става интересно с какви предмети се е сдобило човечеството и разбираш колко са му ненужни всъщност. Щом вече веднъж са били изхвърлени. Стоят там неподвижни и пречат. Но не на нас, за които са били създадени, а на природата, която ги е приютила.

Решихме, че ако сме първите магеланци, стъпили на този плаж, е редно да му дадем име. „Фантата!“ – на едно изхвърлено пластмасово шише, чийто етикет все още се чете и по картинката съдим, че е от времето, когато „Кока кола” е стъпила за първи път в България. А може би именно навлизането на компании като тази, бележи началото на културата по свръхконсумация на всякакви продукти, така че името „Фантата” на плаж, пълен с боклуци, беше напълно показателно. С присъствието си поразбутахме малко миража на птиците, но така или иначе нямахме много време и ги оставихме да си крещят на воля.

Ето го Иракли! Също като Кара Дере сме го чували по новините как едни хора протестират срещу други хора за едното парче земя. Но май не е било достатъчно. „Vaya Beach Bar&Dinner“ така се е разположила там, че стопира на място туристи като нас. До самия бар енд динър така и не припарихме, понеже видяхме посрещащата табела: „Цена за 2 шезлонга и чадър – 36 лева“ и си представихме колко ли ще струва пилешката супа. Но пък си имаше своите плажуващи-почиващи-плащащи. Все пак, за утеха, в края на ивицата е останало някакво парче за свободна консумация и хора се любуваха на морето и от там, безплатно.

Понеже ние не бяхме от таргетираната Вайа бийч група, напуснахме местността почти веднага. Следващото изпитание не беше вече скали, а цял нос – Емине. Него вече със сигурност нямаше как да преминем покрай водата, затова се движихме по пътя за автомобили до село Емона. Жегата изпод асфалта е неописуемо голяма, но поне ходенето по равния, некаменист, участък е истински масаж за стъпалата ни. Крепи ни мисълта, че в селото все трябва да има някое морско ресторантче за хапване, под чиито сенки да изчакаме слънчевия заход. Нищо подобно! Та то дори обхват на телефона нямаше.

Гледката от високо обаче е хубава. Заслужава си! Няколко минути съзерцание и няколко снимки по-късно тръгваме да търсим бакалия из селото. Четем в далечината „Saloon“ – изписано с дървени букви като в стар уестърнски филм и врата тип „пеперуда”, чакаща да я разлюлееш. Иначе нищо друго от екстериора и интериора около буквите нямаше общо с Дивия Запад. Влизаме вътре и едва разпознаваме магазин, работилница или дом за живеене е. Ами Салон е – за всичко става. Питаме какво предлагат за пиене, за ядене беше очевидно, че няма нищо, а една жена от другия край на тезгяха строго нареди – „Бира (за момчетата). А за теб (сочейки ме), сладолед“. Избор нямаш, ама не смееш и да имаш – също като в уестърнска история.

И този ден планът с почивка по обед остана някъде само в илюзиите ни. След Емона започнахме да се спускаме по червеникав път, чиито дири по някое време се сляха с нещо като пресъхнал речен улей от камъни, но за щастие беше много директен и водеше точно към морето. На брега ситни камъни чертаеха път между водата и високо издигнати скали, широк не повече от 80-100 см., достатъчни, за да пребродим.

Преминахме през най-различни извивки на природата, които малко по-малко ни отвеждаха отново към цивилизацията. Чудя се, как ли сме изглеждали от погледа на туристите в Елените? Лежиш си на шезлонга от луксозния 4-звезден хотел, тъкмо си хапнал обилно на ол инклузива, гледаш си към безкрайното море и изведнъж трима с раници и подути глезени се появяват буквално от нищото. „Тези са луди, как може това да им носи удоволствие“ – навярно си мислят те за нас. Същото си казвам и аз, но за тях!

Още по-малко разбираме защо Елените е от елитните курорти на България, при положение, че плажът е осеян с камъни, а къпането във водата е изпитание, подобно на игра в минно поле. Може би заради помпозните хотели. Изобщо цялата тази ивица до Несебър е безвъзвратно изгубена, но темата вече е дъвкана предостатъчно и отдавна прежалена от всеки родолюбец. Ние също решихме, че няма да отделяме време и преминахме участъка на един дъх. С една лека гурме спирка в Слънчев бряг, като част от традицията ни за вечеря. След това обаче ходенето стана още по-трудно. Този ден бяхме вървели около 45 километра, което надвишаваше двойно дневната ни, предварително планирана доза. И буквално с последни издихания подминахме Несебър и се настанихме някъде в покрайнините на Равда.

Чак на сутринта разбрахме колко е пренаселено мястото и там. Отново десетки туристи, този път предимно български, бяха разпънали кърпи и чадъри и редуваха правенето на тен с разхлаждане във водата. А тя юлската жега наистина пареше и буквално умъртвяваше всичко движещо се изпод лъчите си. Беше непосилно за нас да броим километри през деня и така, слети с масовите туристи, останахме на плажа до ранния следобед.

След това последва един от най-хубавите за мен преходи от маршрута. От края на Равда поехме по черен, успореден на брега, път. Дали наистина там бе толкова тихо и спокойно, колкото го усещах, или това беше просто контраст на прекарания в глъч от тълпата ден… Сред все още незастроени поляни, тук там се нареждаха хотелски комплекси от затворен тип – с малък плаж отпред, голяма градина с басейн, ресторант и площадки вътре, и крайбрежна, идеална за разходка или джогинг алея отстрани. Това беше третото място – след Кара Дере и Шкорпиловци, където си казах, че бих летувала. Докато първите две са за по-див туризъм – палатка или бунгало, то тук бих прекарала с удоволствие почивката си в удобство и усамотение. И хората там изглеждаха точно така – отпуснати, отпочинали, доволни, еднакво далеч и близко до всичко.

До Ахелой пък се натъкнахме на чудноват, като от приказките къмпинг, с куполни къщички. (Според търсенето ми в Гугъл, трябва да е или комплекс „Лозана“ или поне е част от него) Подредени на един склон на първа линия до морето, в синьо, жълто, бяло и зелено се редуваха малките бунгала, които сякаш не хора, а приказни джуджета обитаваха. Боята им беше малко отлюпена и на места отдолу зееше сива ламарина, но пак бяха симпатични. Опитах се да си открадна един поглед как изглеждат отвътре и установих, че въпреки малкия си размер, нищо не би ми липсвало – легла, гардероби и шкафове, баня със санитарен възел.

От там нагазихме директно през Поморийското езеро. Странен маршрут бе това. От едната страна е морето, от другата – солниците и само една тънка ивица земя ги разделя. Гледката напред чертае дълга права пътека, водеща като че ли към безкрая. И наистина изминаването й бе сякаш безкрайно, дали заради еднообразния маршрут или заради все по-бързо залязващото слънце, имахме усещането, че се движим по конвейерна пътека. Наоколо беше такава пустош, че в един момент си представихме как сме идеален кадър за филм на ужасите. Добавяме към това и неудържимо силен вятър. Който, за щастие, беше с нас, и ми се стори повече като приятелско рамо, което ме побутва да вървя по-бързо напред. 

Някакви светлини в далечината се размазват и ние вече знаем, че това е Поморие. А мисълта, че там ме чака поредния Миш-маш, ми дава сили да издържа докрай непосилното. Толкова сме изтощени, че директно пропускаме стария град, понеже ходенето до там ще ни струва около 2000 крачки, които ние не искаме да платим. Така, в по-жилищната част на града, намираме нашия пристан и полагаме на маса за трима морните си тела. 

…Една певица се пропява отвътре на микрофон с кабел; звучат тежки песни за любов, раздяла, изневяра; останалата част от оркестъра свири и пуши цигари едновременно; дете хвърчи из масите и крещи; сервитьорката с грим тип Сашка Васева носи менюто – тетрадка А4; а ресторантската котка скача в скута ти, колкото и пъти да я гониш; чудиш се коя от историите на съседните маси е по-интригуваща – на любовницата, която го кара да напусне жена си, или на дългогодишната съпруга, обръщаща се огорчена към мъжа си – „Бе каква е тая твоя маймунска любов бе“… Животът такъв, какъвто е!

След своеобразното пътуване във времето на 90-те и кръчмарските истории, се върнахме отново в реалността и към своето пътешествие на два крака. Свихме се в един кравай на плажа и се надявахме охраната от съседния палас да не ни направи забележка. Това щеше да е последната ни нощувка на открито. Утре предстояха последните километри до Бургас и след това завръщането в София. Тогава смятах, че съм щастлива от края на скотския ми едноседмичен живот, но дали съм си давала сметка, че съм прекарала на открито пълни 168 часа, заспивала съм със 7 залеза и съм се събуждала със 7 изгрева, дишала съм въздух с чайките и гларусите, държала съм цяла седмица косата си на кок и през повечето време съм била без оковите на дрехи и обувки… а часът се измерва само по движението на слънцето!

Сутринта започна с обратно броене на километрите до Бургас. Първи по реда си бяха вече окосени житни полета, след което последва зоната около летището в южния на града квартал „Сарафово“. Малък, но учудващо хубав плаж се завърташе покрай още по-неподозирано хубавите къщи и вили в района. Никога „Сарафово“ не ми е звучало толкова симпатично, колкото се оказа всъщност. Още повече, че от там започва дълга велоалея, която се влива директно в морската градина на Бургас.

По нея тръгнахме и ние. Вместо велосипедисти обаче, насреща започнаха да изскачат черни като шимпанзета хора. Аха – кални бани! И също като по библейски сюжет, сътворени от кал същества, вървяха, пълзяха и лежаха навсякъде, в търсене на изцеление на смъртните си болежки. Безспорно и ние имахме нужда да снабдим и нашите стави с малко минерални соли и в мигом се озовахме в черните води с луга. Процедурата повеляваше да постоим така 30 минути на слънце, през които калта хвана стабилна коричка, след което се отмихме в морето. Беше забавно.

Още малко вело километри и се озовахме в оживлението на централния бургаски плаж. Край! Това беше! Успях! Извървях ги! Във всеки един сантиметър – или общо 12 000 000, беше стъпил моят крак. Чертая мисловно маршрута по картата от Варна до Бургас и се опитвам да се погледна отвисоко, ходеща по тази линия. Изскачат ми брегове, камъни, скали, пясъци, води . . . и три малки главици, движещи се покрай целия този, стоящ така от векове землен масив. Представих си как през цялото време съм била на предела между два свята – единият живееше под повърхността, а другият дишаше отгоре. Динамиката на първия се криеше под пластовете вода и за човешкото око сякаш не съществуваше, но вътре трептеше с порива на хиляди биологични видове. Реципрочно – вторият, по-развитият, живееше отгоре видимо и преобразяваше света по свой вкус. И там, на границата между двата, с единия си крак бях при човеците, а с другия при морските същества. Събирах енергията и на едните, и на другите.

Дали някой досега беше извървявал това разстояние, дали изобщо беше се замислил да го направи? Приключението беше нестандартно не толкова като изпълнение, колкото като идея. Нещо горделиво растеше в мен, навярно собствената ми представа за себе си. Бях направила нещо по-различно и това бе достатъчно.

В Бургас трябваше да се скрием някъде от жегата между 12-ия и 16-ия час на 35-градусовия юлски ден. Първо постояхме малко на плажа под чадъра на сянка, после под листата на зелената Морската градина. Привечер използвахме душовете на плажа, сменихме дрехите (сложих си специалната блуза, която пазех за вечерта в Бургас) и се впуснахме в градската среда сред останалите туристи. Този път, вече след края на изпитанието, ги видях красиви и елегантни. Завидях им за дрехите, парфюма, прическите, бижутата. Явно се бях затъжила за някогашния и мой светски живот. Колко бързо човек сменя очите, с които гледа. . .

Бяхме готови отново за последното в програмата ни пиршество. Внимателно подбрахме ресторанта за прощалната ни гала вечеря. Обходихме цялото меню, пихме по няколко малки за наздраве и завършихме с десерт и вино. Леко замаяни, но усмихнати, така както само сит човек би могъл, вече стояхме на перона пред нощния влак, който щеше да бележи последните дири от нашето пътуване. За първи път тази нощ нямаше да усещам черупки от миди в ребрата, нито разпилени от вятъра песъчинки в ухото, а още по-малко щях да се ослушвам за приближаващи вредители. Но друго щеше да се окаже пробойната в поредната нощувка извън дома.

Застанали вече пред вратите на спалните вагони, останахме изумени от модерната им визия – електронни табла оказваха отвън дестинацията на влака и точния час, а вътре бяха разположени по три нови кушетки в купе, плюс шкафчета, мивка с течаща вода, сапун и огледало. Толкова бързо се настаних и завих, че дори не помня кога е потеглил влакът. Отварям очи след една секунда, в която вече се оказвам в предградията на София. И преди една седмица ли беше толкова грозна?

Вторият, след този свитък на сърцето, дойде откъм гърлото. Трудно ми бе да преглътна. Влакът се оказа толкова модерен, че всяко купе разполагаше със собствен климатик, който сами трябваше да регулираме, а ние съответно бяхме пропуснали да повишим охлаждащите 18 градуса. Цяла седмица след това кашлях и сякаш триони стържеха по врата ми, а по-трудно преглъщах и от реалността на всекидневието.

Всеки прибрал се от някъде, от нещо е усещал смазващата сила на обичайния живот. Едва ли има по-гадна дума от рутина за завърналия се човек, а тя като че ли започва да действа, точно когато току що си се завърнал. И всяко изпитание, болка и мъчение от преживяното, стават като че ли три пъти по-бледи – до толкова, че да ги усетиш като сладост. А ако всяка крачка се свързва с нещо преживяно, видяно и усетено, то значи за една седмица извървях не просто разстоянието между Варна и Бургас с двеста хиляди стъпки, а побрах двеста хиляди, плюс още милион, отражения в себе си. Една седмица на предела – на възможностите, на световете.

А колко ли крачки има от Резово до Бургас?

Преходът е осъществен юли 2016 г.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *