1 билет – 7 транспорта

С има-няма 6 трансфера, някак се придвижихме от о-в Фу Куок във Виетнам до столицата на Камбоджа – Пном Пен.

Чак сюрреалистично, супер организираните виетнамци и камбоджанци те прекарват през морета, джунгли, граници и стотици километри градски пътища (защото тук просто няма междуградски – всеки метър около пътя е зает с къщи, магазини, ресторанти или някакво производство) и накрая някак те откарват там, за където все пак си тръгнал.

И така, за да не експериментираме, сме си взели предварително общ билет за цялото пътешествие от тур агенция, представляващ просто някаква разписка, на която пише – 2-ма човека, платена цена и евентуално дистанция (на някои от подобните билети дори и това не пише). Всъщност, питахме ги по мейла откъде да си купим билет и къде да отидем за автобуса, а те ни обясниха, че ще ни донесат билета в хотела (където наистина след 40 минути дойде момичето с разписката). А за автобуса – просто да излезем на близкия главен път в 8 часа сутринта на 11-ти ноември.

Добре – идва въпросната сутрин, правим една супер бърза закуска и докато оправяме багажа, съдържателят на бунгалата, който беше супер усмихнат и любезен младеж, ни предложи да ни викне такси. Естествено отказахме, защото имаше само 7-8 минути вървене до уговореното място. Явно не му се понрави, че не може да ни помогне по планирания начин и след малко се върна, за да ни каже, че ще ни закарат с мотопеди до въпросния път. Както казах – супер любезен.

1. Не след дълго слагаме раниците и се качваме на мотопедите, с които се возим около 1 минута и 40 секунди.

Изпльосваме се на главния път и започваме да чакаме. Подминават ни какви ли не автобуси, маршрутки, таксита, а ние сме метнали гордо големите раници до пътя, за да се виждат от далеч, а аз допълнително размахвам розовата разписка във въздуха при всяко преминаване на превозно средство.

2. Две минути преди уречения час се приближава малко бусче, с шофьора на което кръстосваме погледи, а той прави някакъв неразбираем жест. Важното е, че спира след около 50 метра и ние бързо дотичваме до него. Появяват се още 2-ма подобни на нас индивиди, които се качват преди нас и естествената ни реакция е да се запитаме дали изобщо бусът е за нас. Без да разберем какво точно става, раниците ни се озовават в багажника, нищо, че още не сме сигурни дали бусът е за нас. Опитвайки да покажа “билета” ни и да попитам дали да се качваме, получавам единствено отговор “Не ми трябва”, без дори и да е погледнат. И подобно на раниците ни, ние също се озоваваме в буса. Поне не в багажника. След 10-ина минути изглежда, че маршрутът на бусът съвпада с посоката към пристанището и нещата се успокояват.

Бусчето стига не само до пристанището, ами до самия край на кея, който е около 150м. навътре във водата. Преди да слезем, на всеки от автобуса е раздаден билет за ферибота. Важно е да се отбележи, че всеки билет е поименен и личен! Не пропускаме да се впечатлим от организацията (макар и не съвсем изкомуникирана с нас) и се пльоскаме на кея за кратък инструктаж. Очевидно някои билети са за ферибот от 10:00, а други – за 10:30. Не се знае къде точно ще дойдат, но някъде около нас – да гледаме часа и името на ферибота (което е записано и на билета).

Всичко добре, но в момента е 9:00, а ние сме от 10:30. И типично за кей – няма и сантиметър сянка.

3. Криейки се около останалите автобуси, някак дочакваме леко закъснелия ферибот до 10:50 със слънчеви изгаряния само втора степен (вече Деси спомена, че тук изгревът е доста по-рано и в 10:00 слънцето вече е супер брутално). Добрата новина е, че фериботът е различен от този, с който дойдохме на острова (макар и със същото име – Супердонг) и тъй като сегашният е само за хора и не прекарва камьони с прасета и кокошки, можем да се движим доста по-бързо. Затова и пристигаме на континенталната част само за час и половина – близо с час по-бързо от предишния.

Там сме посрещнати от девойче, което държи лист хартия, на който даже пише името на Дес. Впечатлени за втори път, тръгваме след нея, заедно с още няколко човека, които също присъстваха на съотвения лист.

4. Въпросното девойче се спазарява в близкото кафене да седнем и да изчакаме 10 минути автобус, който ще ни откара от другата страна на реката. Явно до офиса на някаква тур агенция, където става голяма част от организацията. Возим се има-няма 3 минути и спираме. Влизаме в офиса на тур агенцията, където е пълно с раници, бекпекъри, колекция от колела, мотопеди, стари касетофони, глави на животни и какво ли не.

Инструктирани сме, че тук трябва да си платим визата за Камбоджа, като така ще преминем по-бързо. Плащаме, даваме си и паспортите и очевидно този път сме начислени за първия автобус, който е само след 20 минути. Супер.

5. Идва някакво малко минибусче, и докато се уверим, че е нашето, виждаме, че вече е пълно със същите като нас неразбиращи какво се случва туристи. Виждайки ни, че се чудим какво да правим и къде да седнем, шофьорът набутва хората на последната седалка, за да направи място и на Дес, а на мен се пада честта да седна на сгъваемо розово столче между седалката и вратата. Не след дълго се озоваваме на границата, като бусчето през цялото време е придружавано от един мотопед, управляван от момиче, което явно ще ни преведе през границата. Поне така предполагаме, защото паспортните на всички са в нея.

Първата границата минава бързо, момичето попълва куп формуляри и ни казва да продължим напред – към камбоджанския граничен контрол. Тя обаче яхва мотопеда и изчезва в далечината. Продължаваме да вървим и очевидно стигаме до място, от където не можем да продължим без документи. Започваме да чакаме, наблюдавайки местните и бизнеса, който развиват в чужбина.

Международен бизнес

След около 15-20 минути, пак прегрял и наблюдавайки отчаянието на всички от невероятната жега, тъкмо отварям уста да провикна “And that’s how you lose your passport”, виждам червената каска – нашето момиче! Което ни маха да отидем при нея. Явно все пак и тук ще станат нещата.

6. Даването на отпечатъци от цялата група и попълването на бланки, че не сме болни и не сме боледували от нищо отнема известно време (и един долар неясно защо), но скоро се озоваваме в поредния микробус. Който ще ни откара някъде. Надяваме се да е директно до Пном Пен, защото ни е писнало от смяна на какво ли не цял ден, но от друга страна, не вярваме, защото сме в прекалено малко нещо, че да се возим 3 часа в него.

Е, все пак след половин час спираме – в първия по-голям град след границата. Отново пред офиса на някаква тур агенция, този път камбоджанска. Където веднага изскача едно момиче (на не повече от 16 години), което започва да пердаши чуден английски. Явно ще чакаме 1 час и ще се качим в нов автобус за Пном Пен. Хем добре, хем зле. Поне има време за един кокос за $1, който бързо беше накълцан и сервиран от (вероятно) бабата на момичето. Май тея кокоси не бяха за продажба, но какво пък. Доларът си е долар.

7. Изгнили за пореден път – дочакваме поредния автобус. Грешка – микробус. Който е същият шит като миналия. Демек само си чакахме.

Както и да е, важното е, че дойде и че след 3 часа дондуркане и невероятна транспортна и билетна организация, все пак се озовахме в Пном Пен в Камбоджа. Съвсем различна цивилизация. Поне по първи впечатления (които все пак се затвърдиха впоследствие).

В един момент се замислих – как ли моите 23 долара за това наистина стабилно организирано пътешествие са се разпределили от момичето с разписката, което ми я достави на крак в хотела във Виетнам, до 16-годишното девойче в Камбоджа, което ме настани в последния бус, през контрола на ферибота, “хакерката” на границата с червената каска, другата с табелката с името ми и останалите още 5 шофьора по веригата на трансфера?! Изумително! Всички тези хора работеха в пълна координация, знаеха какво правят и как да го направят. Посрещаха, събираха и разпределяха туристи от цял свят, за да ги отведтат отново в различни желани от тях посоки. И това е всеки ден!

Дес

Тур агенцията в Камбоджа 🙂

Коментари